— Чудех се колко време ще ти трябва, за да ми зададеш този въпрос — каза Фернандо и му се усмихна.
— Хайде — каза Кастило с тон, който не беше особено приятен.
— Историята започва след погребението на дядо… — започна Фернандо.
Зимата на 1998
(ПЕТ)
Хасиендата „Сан Хорхе“
Близо до Увалде, Тексас
21:30, 15 ноември 1998
Имаше още почти дузина коли, паркирани на алеята пред Голямата къща, когато Фернандо се върна от Сан Антонио. Той си спомни думите на дядо си, че испанците обичат повече погребенията, отколкото сватбите или кръщенетата.
„Е, неговото погребение беше грандиозно. Инфарктът е класически начин да си отидеш от този свят, а погребението му беше изключително зрелищно. На пистата нямаше място за повече самолети, а дори тексаските рейнджъри изпратиха официална делегация. Пра-прадядо Фернандо Кастило е бил един от първите тексаски рейнджъри.“
В спалнята на баба му и дядо му лампите още светеха, което означаваше, че баба му е още будна. Той отиде при нея, като мина през кухнята, за да не среща хората, които още бяха останали в хола.
— Как си, бабо? — запита Фернандо, наведе се и целуна баба си по челото.
Тя седеше в едно от тъмночервените кожени кресла с лице към телевизора.
— Държа се, предполагам — каза тя и го докосна по бузата. — Карлос тръгна ли вече? Всичко наред ли е?
— Да, бабо. Предполагам, че наистина е трябвало да тръгне. В минутата, в която влязохме в базата при Кели и той каза името си, при нас дойде пилот, майор, и каза, че самолетът го очаква на пистата. Забележително, като се има предвид, че той е само лейтенант!
— Карлос е капитан сега — поправи го тя. — А онова, което върши, е много важно.
„Това май не звучи като обичлива забележка на изглупяла от любов баба.“
— Да не би да знаеш нещо, което аз не знам? — запита Фернандо.
— Чух ви да разговаряте снощи — каза тя. — Ти знаеш толкова, колкото и аз. Така че престани. Не искам да се карам с теб, Фернандо… Дядо ти винаги казваше така, нали?
— Да, бабо, така беше. — Той направи пауза и продължи: — Бабо, гринго… Карлос изпи две питиета снощи. Може би му дойдоха много.
— Преди това също пи, така че е изпил повече от две — каза тя. — Но това е семейна традиция, Фернандо. Когато Хорхе загина във Виетнам, дядо ти беше пиян цяла седмица. А когато най-после успяхме да заровим Хорхе, беше пиян още една седмица.
— Той обичаше дядо, бабо.
— Няма нужда да ми казваш това — каза тя и добави: — Защо не си приготвиш питие и не седнеш в стола на дядо си?
Като видя смесицата от смущение и изненада на лицето му, тя добави, като посочи наполовина пълната с бренди гарафа на масичката помежду двата стола: — Чаках те да се върнеш.
— Както кажеш, бабо.
— Трябва да поговорим за Карлос — каза тя. — А за това моментът е подходящ, колкото и всеки друг.
— Да, бабо. Какво е това, коняк ли?
— Бренди — каза тя. — Аржентинско бренди. Разликата е, че французите наричат брендито си коняк. Мислех, че го знаеш.
— Не, бабо.
— Отидохме в Аржентина за медения си месец. Дядо ти беше съученик с Еди Кинг и отседнахме в ранчото му. Мястото беше идеално за меден месец. А когато открихме аржентинското бренди, което той хареса повече от френския коняк и което струваше само два долара бутилката, беше щастлив от това обстоятелство почти толкова, колкото и от сватбата ни. Обичаше сполучливите сделки, а мразеше французите.
— Знам — каза Фернандо.
Отиде до шкафа, където имаше бутилка бренди и друга гарафа, наля бренди в чашата си и се върна на мястото си.
— Чувствам се странно, седнал тук — каза той.
— Не би трябвало да се чувстваш така — каза тя. — Сега си главата на семейството. Дядо би го одобрил.
Тя взе чашата си и вдигна тост:
— Да пием за теб, скъпи Фернандо. Довери се на Бога, скъпи. Той прави най-доброто и знае как да го постигне.
Отпи щедра глътка от брендито, после погледна внука си.
— Да поговорим за теб, за Карлос и за семейството — каза тя.
— Както желаеш.
— Ти, разбира се, ще заемеш мястото на дядо си. И колкото по-скоро, толкова по-добре.
— А Карлос? А майка ми, лелите ми?
— За майка ти и за лелите ти вече са се погрижили. Не спори с мен, Фернандо, и не се преструвай, че не знаещ, че ти и Карлос ще се заемете с… как да го нарека — „бизнеса“.
Той призна, че това му е било известно.
— И тъй като Карлос няма да е много наоколо…
— Бабо — прекъсна я той, — може би сега, когато дядо почина… Карлос ще престане да служи в армията.
— Страхувам се, че това никак не е вероятно — каза тя. — Приеми го за даденост — Карлос ще остане в армията.
— Защо си толкова сигурна?
— Ще откриеш колко е важна генетиката, когато остарееш още, скъпи. Ние наистина нямаме контрол върху природата си. Ти имаш много от гените на баща си. И на дядо си, също така. Имаш неговия темперамент, между другото. Но дядо ти беше бизнесмен, баща ти също е такъв и ти имаш гените на бизнесмен.
— Карлос, от друга страна, има гените на войник? — запита той почти саркастично.
— Дядо му е бил немски офицер. От страна на майка му в миналото е имало унгарски кавалеристи, включително няколко генерали. От страна на баща му ние можем да се върнем чак до Аламо. Пра-прадядо му се би като майор в Първата световна война. А баща му, моят мил Хорхе, беше войник, който даде живота си за своите другари и получи най-високото отличие, което Съединените щати могат да дадат. Мисля, може да се каже, че Карлос има гените на войник.
— Не исках да прозвучи толкова лекомислено и пренебрежително — каза Фернандо.
— Но прозвуча точно така — каза тя безизразно.
— Тогава, съжалявам.
— Не искам твоето извинение, искам да обърнеш внимание на думите ми.
— Да, бабо.
— През годините съм разговаряла много пъти с генерал Нейлър за Карлос. Дядо ти искаше Карлос да се отпише от армията, когато изтече шестгодишното му задължение, което стана през 1996, и да се върне у дома, да заеме мястото си в бизнеса, да се ожени и да създаде син, който да носи фамилията Кастило.
— Разбирам.
— Генерал Нейлър, който е истински привързан към Карлос, каза, че той вероятно няма да е щастлив в бизнеса не само защото е изключително добър войник, но защото, също така, ако се изключим ти, аз и дядо ти, никога не се е чувствал част от семейството.
