По заповед на президента

снимките, в едър план, те се усмихваха.

„Дали това са нашите момчета? Как въобще е възможно някой хладнокръвно да планира да разбие самолет?“

Той погледна главен инспектор Крамер.

— Имаме нужда от имената им — каза той.

— Е, ФБР трябва да ги имат. Обадих им се, дежурният започна да ме разиграва, а не можем да им кажем защо ги искаме. Или можем?

— Може ли да ми кажете номера? — каза Кастило. — Ще опитам и аз. Ако не стане, ще измисля нещо друго.

— ФБР.

— Вие ли сте дежурният?

— Кой се обажда, моля?

— Казвам се Кастило. Работя в Тайните служби. Вие ли сте дежурният?

— Трябва ми повече информация, мистър Кастило.

— Добре. Запишете си. Кастило. Специален таен агент. Работно място — Вашингтон. Телефонен номер…

Докато диктуваше телефона, усети погледа на Бети върху себе си, но когато срещна очите й, тя обърна глава.

— … Ще изчакам, докато проверите — завърши Чарли. Това отне четири минути — време, през което сержант Бети Шнайдер гледаше къде ли не из стаята, само не и към Карлос Гуилермо Кастило.

— С какво мога да ви помогна, агент Кастило?

— На или около дванайсети декември 2004 главен инспектор Крамер от Бюрото за борба с тероризма във Филаделфия ви е дал снимки, които е направил в тукашната джамия на лица, които смята за подозрителни. Вие сте идентифицирали мъжете и сте казали на инспектор Крамер, че пребивават законно в страната. Но инспектор Крамер не е получил имената на въпросните лица. Той и аз имаме нужда от тях. И то веднага.

— Това, предполагам, трябва да е отбелязано в Отдела за борба с тероризма. Щом сме идентифицирали хората, имената им трябва да са някъде във файловете.

— Можете ли да ми ги дадете, моля?

— Мога само да запиша това и да го оставя на бюрото на шефа на отдела, така че това да е първото, което ще види, когато дойде на работа утре сутринта.

— Имам нужда от имената сега, не сутринта. Щом не можете да влезете във файловете, обадете се на този човек и го извикайте!

— Е, предполагам, че мога да го направя, но не съм сигурен дали той ще пожелае…

— Обадете му се! — прекъсна го Кастило. — Ще почакам.

— Агент Кастило? Още ли сте там?

— Още съм тук.

— Свързах се със специален агент Лутерберг. Той иска да знае за какво става въпрос.

— Тайните служби имат нужда от имената на двама души, които сте идентифицирали.

— Това не ни казва много, нали?

— Това е всичко, което ще ви кажа.

— Изчакайте.

— Агент Кастило?

— Още съм тук.

— Специален агент Лутерберг каза да ви предам, че ще е щастлив да обсъди това с вас утре сутринта, ако дойдете в офиса му.

— С други думи, няма да ми даде информацията, от която имам нужда сега?

— Ще е щастлив да разговаря с вас утре сутринта в офиса си.

— Искам да му оставя съобщение, което важи и за вас също, ако това е възможно.

— Разбира се.

— Вървете на майната си, вие бюрократични кучи синове такива. Ще направя всичко възможно да ви подпаля задниците, както и задника на специалния агент, който отговаря за това. Ще постъпите мъдро, ако предадете съобщението и изровите информацията, от която имам нужда, защото след малко ще ви се обади човек, на когото няма да можете да откажете.

Той тресна слушалката.

— Те подлагат търпението на всеки на изпитание, нали? — запита, съвсем невинно, инспектор Крамер.

Чарли извади мобилния си телефон и набра номер.

Отговориха му на второто позвъняване.

— Три-нула-шест.

— Чарли Кастило. Трябва веднага да говоря с Джоуел Исаксън.

— Почакайте.

Минаха три минути.

— Исаксън.

— Чарли е, Джоуел.

— Знаех си, че няма да мога да поспя. Какво има, Дон Жуан?

— Мисля, че имаме добър шанс да идентифицираме човека, отвлякъл самолета — започна Чарли, обясни защо смята така, и предаде в подробности разговора с дежурния в сградата на ФБР.

— Господи, понякога, когато сме ядосани, използваме наистина груби думи, нали? — каза Исаксън.

— Груби е слабо казано. Можеш ли да направиш нещо по отношение на онова копеле, Джоуел?

— Мисля, че да. Ти къде си?

— В отдел „Убийства“ на полицейското управление във Филаделфия. Но можеш да ми се обадиш на мобилния телефон.

— Имат ли факс там, където си?

Чарли погледна сержант Бети Шнайдер.

— Имам нужда от номера на факса ви — каза той.

Тя излезе и се върна след по-малко от минута с номера, написан на листче хартия. Той го продиктува на Исаксън.

— Това беше изпратено до теб в „Мейфлауър“ — каза Исаксън. — Пишеше: „Моля да бъде предадено незабавно.“ Човекът, който е в апартамента ти, го изпратил на авеню „Небраска“, защото мислел, че съм още там. Моят човек ми го продиктува оттам по телефона. Ще им се обадя да им кажа да ти го изпратят по факса.

— Какво, по дяволите, е това?

— Не знам и не искам да знам. Вероятно е грешка.

— Исусе Христе, Джоуел!

„Всъщност той казва, че според него съобщението е от Кенеди. Чудя се какво ли е, по дяволите?“

— Веднага, щом видя какво мога да направя по въпроса с ФБР, ще ти се обадя — каза Исаксън. — Добра работа, Дон Жуан.

Той затвори.

— Шефът ти? — запита главен инспектор Крамер.

— Човек от Тайните служби. Високо в йерархията. Добро момче.

— Мислиш, че ще успее да направи нещо?

— Ако въобще някой може, това е Исаксън. Но да се бориш с ФБР, е все едно да се биеш с възглавница.