— Прав си — съгласи се Кастило. — Но мисля, че трябва да съобщим в „Макдил“ за този тук.
— По-добре ти се обади — каза Торине.
Докато пътуваха от Козумел до летище „Хуан Сантамария“, не получиха съобщение за това, къде точно в Коста Рика е отвлеченият самолет, а когато Кастило се беше обадил на двата номера, дадени му от Певснер, му бяха отговорили, че е сгрешил номера, защото не познават Карл Госингер.
— Какво ще правиш, Чарли? — беше го запитал полковник Торине.
— Ако не е тук, трябва да е на другото летище — „Томас Гуардия“.
— Или въобще не е тук. Все още залагаш на Певснер? Той очевидно не знае къде е, иначе щяха да ти кажат.
— Или нещо се е случило. Може би не са го намерили тук, а не е разполагал с хора, които да изпрати до другото летище. Или пък го е направил, но има проблеми с връзката. Но беше доста сигурен, че самолетът е в Коста Рика, и мисля, че трябва да разчитаме на това. И щом не е тук, трябва да е на „Томас Гуардия“.
— И как ще се справиш? — беше запитал полковник Торине.
— Ще отидем до „Томас Гуардия“. Аз и Шърман ще се скрием в тревата и ще се надяваме, че никой няма да ни види. Вие ще закарате „Лиъра“ до най-близкото летище в Никарагуа, откъдето ще можете да се обадите в „Макдил“ и да им кажете къде сме. А после ще видим какво ще се случи. Може да извадим късмет — Господ ми е свидетел, че не разчитам на това — и да открием онзи проклет самолет. Ако е там и изглежда, че се кани да излита, аз и Шърман вероятно ще можем да му причиним някоя повреда.
— А защо просто да не спрем „Лиъра“ и всички да слезем от него? — запита Фернандо. — Така ще сме четирима души на земята.
— Защото ще трябва по някакъв начин да се свържем с „Макдил“, а единственият начин да го направим — не можем да разчитаме на радиото на Шърман — е вие да отидете до Никарагуа.
— Но те сигурно защитават по някакъв начин самолета — заспори Фернандо. — А макар да сте от
— Мисля, че и аз трябва да сляза на земята с вас — каза полковник Торине. — Така ще сме две зелени барети. Лошите няма да имат никакъв шанс. — Той погледна Фернандо и се усмихна.
— Това не ми харесва, гринго.
— Полковникът, сержант Шърман и аз можем да се справим с това — каза Кастило. — Не се изисква кой знае какво умение, за да пробиеш дупки в гумите на самолет, но мисля, че все пак ще ядосаме местните власти. Защо ти не отидеш с Фернандо? Ще бъде по-добре ти да се свържеш с „Макдил“, а не той.
— Не знам за това — отговори Торине. — Но той говори испански много по-добре от мен, а ще трябва да се говори с властите на Никарагуа. И друга причина е, че това ще е много по-забавно от всичко, което съм правил през последните години. Винаги съм искал да пробия дупки в гумите на самолет.
Фернандо изгледа подред и двамата, сви рамене, после заговори в микрофона.
— Наземен контрол на „Томас Гуардия“. Имам компас, на който нямам доверие. Искам разрешение да отида до края на писта двайсет и осем и да сверя компаса си.
Проблемът беше как да се стигне от самолета, който стоеше до края на пистата, до мястото, двеста ярда северно от него, където беше районът на сградите, а зад него — пустошта.
От двете страни на пистата имаше трева, висока до кръста. Районът, който водеше до пистата, беше покрит с чакъл в продължение на около стотина ярда. Щеше да е по-лесно и по-бързо да се притича по чакъла и да се скрият в тревата. От друга страна, почти сигурно беше, че щяха да бъдат видени, докато тичат по чакъла.
А вероятно щяха да ги видят и докато притичват сред тревата, защото не можеха да се приведат толкова ниско, но нямаше да ги забележат, ако пълзяха. Но ако пълзяха, щяха да смачкат тревата и да оставят видима следа. А ако притичаха, нямаше да я смачкат, тя щеше да се огъне и после да се изправи, без да останат видими следи от преминаването им.
— Мисля, че е по-добре да притичаме през тревата — каза Кастило. Полковник Торине кимна, а сержант Шърман вдигна палец.
— Фернандо, обърни самолета така, че вратата да не се вижда от кулата — каза Кастило. — Веднага щом спреш, ще отворим вратата и ще скочим. Ти ще трябва да я затвориш след нас.
— Сега ли? — запита Фернандо.
— Сега, моля те.
— Господ да е с вас! — каза Фернандо и започна да обръща самолета.
Тревата беше по-гъста, отколкото изглеждаше, и беше трудно да си проправят път. Почвата беше много влажна, не съвсем кална, но хлъзгава. На долната част на куфара на сержант Шърман имаше дръжка — Кастило се питаше дали е произведен така, или е подобрение, направено от „Грей Фокс“, — която позволяваше двамата да го носят заедно. Но тежеше доста, дори като се изключи теглото на двете карабини, които носеше Торине. Не им помагаха и горещината и влагата, характерни за тропиците през деня. Чарли се обля в пот още преди да е изминал десет ярда през тревата, а и той, и Шърман вече дишаха доста тежко. Наложи се четири пъти да спрат и да сменят ръцете, с които носеха куфара с радиото. Последния път, докато тичаше да заеме другата страна, Чарли се подхлъзна и падна по лице на земята, а коляното му се удари в сигурно единствения на това място камък.
Кастило тъкмо започваше да прави по-нататъшните си планове, когато земята под него изведнъж изчезна и той започна да се плъзга встрани.
Имаше разлика от около петдесет фута между основния терен и настилката на летището. Кастило, Шърман и куфарът стигнаха почти до средата на наклона, преди да са спрели да се плъзгат. Размениха погледи и в този момент полковник Торине също ги последва надолу по склона. Той се плъзгаше по корем и отчаяно се опитваше да се задържи с ръце. Шърман започна да се кикоти, а после и той, и Кастило, се засмяха с глас, макар смехът да им носеше болка, защото бяха останали без въздух. Все още с усмивки на лицата те забутаха куфара надолу по склона и накрая стигнаха равното. Кастило легна по гръб и закри очите си с ръце, за да ги предпази от силната слънчева светлина. Миг по-късно, докато все още се опитваше да си поеме дъх на равни и дълбоки вдишвания, той почувства нещо да го побутва по ръката. Погледна встрани, без да помръдне, и видя стар и оръфан военен ботуш.
„О, по дяволите! Ако Торине или Шърман просеха моето внимание, нямаше да ме смушкват с ботуша си. Те дори не са обути в ботуши.“
Над него стоеше мъж, чието лице беше покрито със зелени, кафяви и черни мазни ивици.
— Господи! Ти и Шърман! И дишате като състезателни коне! Какво ще си помислят хората? — каза генерал Брус Макнаб.
Кастило не отговори. С усилие успя да се повдигне до седнало положение. Отново почувства побутване по ръката и като погледна, видя, че Макнаб му подава бутилка „Севън ъп“. Кастило я взе, без да каже и дума, отвори я и отпи.
— Откога сте тук? — запита Кастило, когато вече можеше да диша спокойно.
— Достатъчно дълго, за да знаем, че „727“ е тук. Един от хората в момента го оглежда отблизо и внимателно.
— Аз съм почти сигурен, че това е самолетът, който търсим — каза Чарли. — Минахме край него. Има същите черти и номера, които човекът на Певснер е видял във Венецуела.
До тях се приближиха полковник Торине и сержант Шърман.
— Добре ли си. Джейк? Нищо счупено?
— Добре съм.
— А ти добре ли си, Чарли? — запита Торине.
Кастило кимна.
— Вие как така сте тук, сър? — Въпросът беше отправен от Торине към генерал Макнаб.
— Макфадън и Нейлър се свързаха с мен по радиото и ми наредиха да кацна на един плаж, недалеч оттук. Според човека на ЦРУ плажът можел да поеме „С–17“. Кръстосал палци и молещ се на Бога, реших да
