на Кастило. — Списъкът с проверките, Чарли — каза той.
— Точка първа, лост и светлини — зачете Кастило.
— Проверени, работят — отговори Торине.
— Точка втора, спирачки — прочете Кастило.
— В момента в положение „изключени“. Нямаме време за това, Чарли. Ще трябва да се върнеш и да затвориш задната врата — каза Торине. — Трябваше да го направиш, преди да започнеш да четеш листа с проверките.
— Да, сър.
Кастило бързо разкопча колана си и стана от седалката. За да стигне до вратата, трябваше отново да прекрачи четирите трупа и кракът му се подхлъзна в локва кръв. Погледна надолу, въпреки че нямаше намерение да го прави, и видя безжизнените очи на мъжа, чиято смърт беше наредил.
Намери бутона, който прибираше стълбата, натисна и зачака тя да се прибере, след това затвори вратата и изчака на контролното табло да светне зелена светлина. Почувства вибрациите и разбра, че Торине е включил и двата двигателя. Тръгна обратно през корпуса и отново срещна „погледа“ на двете безжизнени очи.
Направи още една крачка напред, после спря. Избухването на гранатите беше разместило четири или пет кутии с цветя, едната се беше отворила. Кастило взе няколко цветя и ги положи върху лицето на мъртвия. После се върна, възможно най-бързо, в пилотската кабина.
Самолетът вече се движеше. Чарли се запита дали би трябвало да се движат, след като не са направили проверка. Торине посочи към една от пистите, които се виждаха през прозореца, и каза:
— Писта? Мисля да изберем тази.
Кастило видя ръкава, който указваше посоката на вятъра, и разбра, че Торине се е отправил в правилната посока — той щеше да завие вдясно, за да излезе на пистата, и излитането им щеше да стане срещу вятъра. Видя също пожарната кола да се бори, без особен успех, с пламъците, обхванали камиона за гориво. Видя още една от „Птичките“ да лети близо до началото на пистата, на платформата й бяха застанали шестима войници от „Грей Фокс“, а после да изчезва от погледа им. Огледа се, но не видя други „Птички“.
— Вече проверих данните с помощта на джобния си компютър — каза Торине. — Остава ни само да излезем на пистата и да излетим.
— Да, сър.
Самолетът стигна началото на пистата. С ръка на регулаторите, без кракът му да докосва спирачките, Торине изравни самолета с централната линия на пистата.
— Кажи ми с каква скорост се движим — каза Торине и придвижи регулатора напред.
— Седемдесет — каза Кастило, когато индикаторът за скоростта просветна. — Осемдесет, деветдесет, сто, сто и двайсет, сто и трий…
— Излитане — каза Торине.
Носът на самолета се вдигна във въздуха.
— Ще поема към Атлантическия океан — каза Торине.
(ДВЕ)
На борда на „Коста Рика Еър Транспорт“ 407
11.374 градуса северна ширина
81.699 градуса западна дължина
Над Атлантическия океан
15:05, 10 юни 2005
— А! — каза Торине. — Чудех се колко време ще е необходимо.
И посочи през страничния прозорец. Близо до крилото им се виждаше „F–15“ на американската армия. Миг по-късно, право пред тях и двеста фута по-нагоре, се появи втори. А после до дясното им крило се появи трети.
— Искаш ли да се обзаложим, че има един и при опашката ни? — запита Торине.
Пилотът на „F–15“ от лявата им страна вдигна знак, писан на ръка. На него се виждаха цифрите: 119.9.
— Намери въпросната честота на радиото, моля те — каза Торине.
Чарли се подчини. В слушалките им веднага се чу гласът на пилота:
— „Еър Транспорт 407“ от Коста Рика, тук е самолет на Американските военновъздушните сили 622. Говорите ли английски?
— Доста разумен въпрос — каза Торине и включи предавателя.
— Нареждаме ви веднага да обърнете на 180 градуса и да започнете спускане до височина 10 000 фута. Разбирате ли?
— Преди да направя това, синко — каза полковник Торине, — искам да предадеш до Централното командване следното: „Внимание, генерал Макфадън. Аз пилотирам самолета на «Еър Транспорт» от Коста Рика. Поздрави. Джейк.“
— Повтарям: нареждаме ви да обърнете…
— Аз няма да повтарям, синко — прекъсна го Торине. — Свържи се с Централното командване. Вместо само „Джейк“ накрая, може да добавиш: „Джейк Торине, полковник от американската армия.“ Разбра ли ме?
Пилотът на „F–15“ не отговори близо две минути. После каза:
— Сър, какво е моминското име на съпругата ви?
— Макнътли — каза Торине. — Мери Маргарет Макнътли.
— Изчакайте, сър…
— Сър, от Централното командване ми наредиха да ви придружа до крайната ви цел. Каква е тя, сър?
Торине погледна Кастило и включи предавателя на вътрешна връзка.
— Не сме мислили толкова напред, нали, Чарли? Къде мислиш, че трябва да кацнем?
— „Макдил“ — каза Кастило.
— Нямаш търпение да изпиташ гнева на генерал Нейлър? Мислех да отидем до Гитмо и да дадем възможност на Макфадън и Макнаб да кажат на Нейлър какви герои сме, преди да се приберем у дома.
— И какво ще правим с четири трупа в Гитмо? — отговори Кастило. — Готов съм да приема всякакви разумни предложения, но ми се струва, че „Макдил“ е отговорът.
— А какво ще правиш с четирите трупа в „Макдил“?
— Не би искал да знаеш, полковник. Всъщност иска ми се да ни посрещнат с „Блекхоук“ с двама мускулести мъже екипаж и две носилки.
— „Еър Форс 622“ — каза Торине, след като включи на предаване. — Отиваме в „Макдил“, повтарям, „Макдил“. Предайте в базата, че ще имаме нужда от „Блекхоук“ и екип с носилка веднага при кацането си.
(ТРИ)
Овалният кабинет
Белият дом
1600 Пенсилвания авеню
Вашингтон, окръг Колумбия
15:20, 10 юни 2005
— Господин президент — каза секретарят на отбраната Фредерик К. Бидърмън, — имаме добри новини от генерал Макфадън от Централното командване.
— Е, това наистина е добре.
