Майор Кастило, сега облечен в черен пилотски костюм, лежеше до малката бетонна сграда и се надяваше, че е добре скрит от контейнера, побираш петдесет и пет галона, в който сега имаше някакъв разтворител, може би предназначен за почистване. Лицето му беше намазано с кафяви, черни и зелени мазни ивици. Държеше бинокъл до очите си, на главата си имаше слушалки, а пред устата — малък микрофон. На земята до него лежеше CAR–4.
Непосредствено вляво, от другата страна на контейнера, беше сержант Пол Т. Орсън, въоръжен с карабина.
А непосредствено зад тях и по-точно — зад контейнера, също въоръжен с CAR–4, беше Джейк Торине, също облечен в черен пилотски костюм.
Сержант Орсън си мислеше, че предстои да се случат доста неща, но на пистата пред тях всичко беше спокойно и нямаше и намек за това. Близо до „Боинг 727“ беше спрял още един пикап марка „Форд“, който побираше товар от тон и половина. Човекът от пикапа подаваше, по четири наведнъж, дълги и тънки картонени кутии на двамата мъже на земята. Те носеха кутиите до подвижните стълби до предната и задната врата на самолета. Там те биваха подавани на мъже, облечени в бели ризи с къси ръкави, а пагоните на раменете им показваха, че това са капитани и младши офицери. Те бързо ги внасяха вътре в самолета.
Кастило беше разпознал лицето на единия от екипажа, който бързо тичаше надолу и нагоре по стълбата. Беше видял снимката му във Филаделфия. Още не беше успял да види втория човек от Филаделфия, а не познаваше двамата мъже, които внасяха цветята в самолета през задната врата. Но лицата им бяха интелигентни и той се питаше дали не е сгрешил и дали и четиримата не са пилоти.
„Как би могъл спокойно да товариш самолет — с цветя, за Бога, — като знаеш, че ще умреш в него?“
— Главите горе — каза тихо Кастило миг по-късно, но разбра, че това съвсем не е било необходимо.
Карабината на сержант Орсън беше насочена право в задната стълба на самолета.
Първото, което смути спокойствието на летище „Томас Гуардия“, бяха артилерийските симулатори, които бяха взривени близо до бетонната сграда от едната страна на пистата. Симулаторите звучаха точно като снаряд от 105-милиметрова гаубица.
Точно в този момент две „Птички“ се появиха в края на пистата, където Кастило, Шърман и Торине се бяха плъзгали по склона. От лявата „Малка птичка“ се посипа ракетен огън, а от другата — поток от 40- милиметрови гранати. Ракетите уцелиха камион с гориво, паркиран извън обсега на видимост на „Боинга“, и причиниха експлозия, гранатите експлодираха в паралелна линия на няколко фута от другата страна на пистата.
Лицето на мъжа, застанал близо до долния край на задната стълба, се стори познато на Кастило, докато го гледаше внимателно през бинокъла.
— Свалете го — нареди той.
Чу се тихото „пукане“ на изстрела от снайперистката карабина. Кастило не се съмняваше, че Орсън ще намери целта.
„Току-що убих този човек така сигурно, все едно че аз съм дръпнал спусъка.“
Тази философска мисъл беше веднага оспорена, защото мъжът, макар очевидно обезпокоен и изненадан от онова, което се случва — сега той гледаше към горния край на стълбата — беше още съвсем жив.
„Проклет да бъда, той пропусна!“
Кастило погледна сержант Орсън, който тъкмо стреляше повторно. Кастило отново бързо доближи бинокъла до очите си. Сега мъжът се плъзгаше с лицето към земята надолу по стълбата.
— Имаше още един мъж, по-нагоре по стълбата — каза сержант Орсън. — Реших, че трябва да сваля първо него.
Изведнъж от различни страни се появиха още четири „Птички“, и бързо се приближиха към самолета. На външните платформи на всеки хеликоптер стояха по шестима войници от „Грей Фокс“, всички в черни униформи и с черни качулки на главите.
Войниците пъргаво скочиха на земята още преди хеликоптерите да са се приземили. Някои от тях стреляха близо до охраната, което ги накара веднага да вдигнат ръце или да паднат на колене, а повечето извършиха и двете действия.
Един от войниците се спусна към камиона с цветята, измъкна грубо шофьора иззад кормилото, зае неговото място и подкара към сградата, след което скочи от седалката и остави камиона да се блъсне в „Пежото“, паркирано пред сградата, което стана всъщност след трийсет секунди.
Какво се случи през тези трийсет секунди?
Два екипа от по четирима души от „Грей Фокс“ се втурнаха към предната стълба. Един от тях изтича до средата й, откъдето хвърли граната през отворената врата. Този тип гранати избухваха, като предизвикваха доста шум и издаваха ослепителна светлина, но не разпръскваха шрапнели. Хората, които се случеха наблизо при избухването на гранатата, биваха оглушени и заслепени и главно доста объркани.
Веднага щом гранатата избухна, мъжът, който я беше хвърлил, се качи тичешком до края на стълбата, следван по петите от другите трима. За да влязат в самолета, им се наложи да прескочат труповете на двама души, паднали близо до вратата.
Петнайсет секунди след влизането им в самолета, двама от екипа се появиха при вратата и без много церемонии издърпаха труповете в самолета.
Веднага щом „разчистиха“ вратата, вторият екип започна да отделя стълбата от самолета.
Междувременно трети екип от четирима войници на „Грей Фокс“ се беше приближил до влекача. Един от тях се качи в него, а другите трима го отделиха от самолета и махнаха блокчетата, които подпираха колелата му. Влекачът започна да се движи. Шофьорът го насочи към сблъсък с „Пежото“ и скочи на земята.
В същото време четвърти екип отиде при генератора. Един от тях го включи, а друг се погрижи кабелът да бъде свързван със самолета. Другите двама прегледаха набързо самолета, за да се уверят, че той не е свързан по никакъв начин с нищо друго, което да го задържа на земята. Не беше.
И, едновременно, пети екип се втурна към задната стълба на самолета. Един от тях прекрачи трупа и се изкачи, докъдето можа — попадна на друг труп — и хвърли граната вътре в самолета. Тя избухна две секунди след онази, хвърлена през предната врата. Първият войник, следван от останалите, влезе в самолета, а след двайсет секунди отново излезе. И заговори в микрофона си:
— Чисто е. Няма очевидни повреди. Проклетото нещо е пълно с цветя. За какво е всичко това, по дяволите?
Екипът, който беше влязъл в самолета през предната врата, започна да слиза по задната стълба. Сержант Чарлс Стивънс, който беше ръководител на двата екипа, атакували предната и задната врата, им предложи да вкарат двата трупа вътре в самолета, като каза, че ще е хубаво, ако го направят. Не използва точно тези думи, но и неговите имаха този ефект.
Кастило и Торине затичаха към самолета и видяха половин дузина жълти пожарни коли да отиват към потъналия в пламъци камион за гориво. До този момент не изглеждаше някой да обръща внимание на това, което става около „Боинг 727“, а като че ли и никой не обръщаше внимание на четирите „Птички“, спрели близо до него с все още въртящи се ротори.
— Ще останем наблизо, докато самолетът не започне да се движи, сър — каза сержант Стивънс на полковник Торине.
— Ще останете наблизо, докато запаля единия двигател — каза полковник Торине. — След това ще откачите кабела на генератора от самолета и ще изчезнете оттук. Не можете да направите нищо повече.
— Да, сър. Желая ви късмет, полковник. И на вас също, майоре.
Той отдаде чест, докато Кастило и Торине се качваха по стълбата, която беше станала хлъзгава от кръвта.
Полковник Торине седна на седалката на пилота, пригоди я за своите дълги крака, закопча колана си, а после се огледа, търсейки нещо. Най-накрая го намери на лавицата над инструменталното табло. Подаде го
