„Но това е стандартна процедура, нещо свещено в армията.“
Полковник Месинджър провери дали сержант Дилейни, който щеше да лети с тях, е закопчал добре коланите на секретаря и майора, усмихна се на двамата и седна на дясната седалка.
След миг хеликоптерът се вдигна във въздуха и хладен въздух започна да нахлува през вратите, които бяха оставени отворени като противодействие на горещината в Джорджия.
Майор Кастило разкопча колана си и започна да се изправя.
— Сър! — понечи да протестира сержант Дилейни.
Майор Кастило постави показалец на устните си, за да му покаже, че иска тишина. Сержант Дилейни, видимо разтревожен, погледна секретаря за помощ. Секретарят направи знак на сержанта, че ако майорът иска да стои прав, той няма нищо против.
Здраво хванал се за дръжката над главата си, майор Кастило стоя до вратата около две минути и гледа надолу, за да види каквото може от Форт Стюарт.
После бързо се върна на мястото си и отново закопча колана си.
— Веднъж прекарах тук едно лято, сержант — каза той и се усмихна на Дилейни. — Предимно миех калта на Джорджия от колелата на джипа. Не съм бил тук оттогава.
— Да, сър — каза сержант Дилейни.
— Сержант — каза секретарят и се усмихна, — ако не кажете на подполковника, и ние няма да й кажем.
— Да, сър.
— От друга страна, Чарли — каза секретарят, — виждал съм хора да падат от хеликоптер, при рязка промяна на курса.
— Сър — каза Кастило, — моето чувство за самосъхранение е силно развито. Не се тревожете.
— Да, така и бях надлежно информиран — каза секретарят. — Мисля, че подполковникът те харесва, Чарли. Тя се забави повече при завързването на твоя колан, отколкото на моя.
— Заради одеколона ми, сър — каза Кастило. — „Харли-Дейвидсън“. Изглежда се харесва на жените.
Секретарят се засмя. Сержант Дилейни също се засмя, но с известно неудобство.
„Исусе, — помисли си Дилейни — какво щеше да стане, ако беше паднал?“
(ТРИ)
Белият дом в Каролина
Остров Хилтън хед, южна Каролина
13:55, 27 май 2005
Президентът на Съединените щати седеше на един от люлеещите се столове на верандата на осемгодишната къща, която беше внимателно конструирана и построена така, че повечето хора я мислеха за сграда отпреди Гражданската война и се чудеха защо е разположена с лице към Атлантическия океан.
Президентът, облечен в поизбеляла жълта риза с висока яка, силно намачкани и очевидно не нови панталони в цвят каки и добре излъскани обувки, пиеше „Хайнекен“ направо от бутилката. До него имаше кофичка с лед, в която имаше още бутилки.
Президентът стана от стола и остави бирата на масичката, когато бял „GMC Юкон“ със силно затъмнени, почти черни стъкла спря пред сградата.
Шофьорът слезе бързо и тичешком заобиколи автомобила в напразен опит да отвори вратата, преди секретарят да е успял да го стори сам.
— Хей, Мат! — извика президентът за поздрав. Акцентът му беше съвсем на място тук, в щата Каролина.
Секретарят се изкачи на верандата и му подаде ръка.
— Добър ден, господин президент — каза той.
— За мен винаги е удоволствие да те видя, Мат — каза президентът с усмивка.
Майор Карлос Гуилермо Кастило стоеше до „Юкона“ и чакаше някой да му подскаже какво трябва да направи. Президентът го погледна и му се усмихна, а после се обърна с гръб към „Юкона“.
— Това ли е твоят лингвист от смесен произход? — запита президентът.
— Да, това е той, господин президент — каза секретарят.
— И името му е
—
Президентът се засмя приглушено. После се усмихна дружелюбно и направи знак на Кастило да се качи на верандата.
— Добре дошли на острова, майоре — каза президентът и му подаде ръка.
— Благодаря, господин президент.
— Откъде сте, майоре? — запита президентът.
— От Сан Антонио, сър — каза Кастило.
— Имам два въпроса към вас, майоре — каза президентът. — Първият е: Мога ли да ви предложа бира?
— Да, сър. Много ви благодаря — каза Кастило.
Президентът извади две бутилки бира от кофичката и подаде едната на Кастило, а другата — на секретаря Хол. После извади отнякъде и отварачка.
— Всеки път, когато се опитам да отворя бутилка без отварачка, се порязвам лошо — каза президентът. Направи знак на Кастило и Хол да седнат, после сам седна.
— Майка ми би казала, че такъв въпрос не е особено уместен, майоре, но аз трябва да го задам. Вие не сте онова, което очаквах. Как е възможно човек с толкова бяла кожа и сини очи да носи името Карлос Гуилермо Кастило?
— Семейството на баща ми, сър, е от тексаско-мексикански произход. Майка ми е германка.
— Не исках да ви засегна — каза президентът.
— Често ми задават този въпрос, сър — каза Кастило. — Обикновено следва: „Осиновен ли сте?“, на което отговарям: „Не, това е въпрос на гени.“
Президентът се засмя, после отново стана сериозен.
— Вярвам, секретарят ви е казал за какво става въпрос — каза той.
— Да, сър.
— И какво по-точно ви каза? — запита президентът.
Лявата вежда на Кастило се стрелна бързо нагоре — той очевидно събираше мислите си.
— Както разбрах от секретаря, господин президент — поде Кастило, — „Боинг 727“ е отвлечен от летището в Луанда, Ангола. Стоял там в продължение на четиринайсет месеца, а изведнъж излетял без разрешение на 23 май. И оттогава никой не го е виждал. Въпросът се разследва от всичките ни разузнавателни агенции, но нито една не е излязла с теория къде се намира самолетът в момента и как би могъл да бъде използван. Секретарят, сър, ме остави с впечатлението, че иска аз да проведа разследване…
—
— Да, сър. Целта на моето разследване е да се провери разследването на агенциите…
— Онова, което бих искал да знам — каза президентът със суха усмивка на лицето, — е какво знаят и кога са го узнали.
Секретар Хол се засмя тихо.
— Не предполагам — каза президентът, — че някоя от агенциите не е направила онова, което трябва, нито, че е направила нещо, което не трябва. И не подозирам някакви нарушения и за в бъдеще. Трябва да запомните това от самото начало. Не сме и не бива да сме предубедени.
— Да, сър.
— От друга страна — продължи президентът, — не мога да подмина факта, че един от най-висшите ни офицери в една от агенциите, на когото Русия плаща от години, дори не подозираше, че е станало нещо —
