По заповед на президента

— Отговорност?

— Щях да кажа това, но… Работа. Много по-малко работа.

— Съгласен съм.

Когато беше дошло времето да ги сменят като пилоти на президентския самолет — преди шест месеца, — им предложиха, не без причина, всяко друго назначение, подходящо за полковници и авиационни командири. Имаше проблеми с думата „подходящо“. Беше им дадено да разберат, че макар полковниците да командват групи, за тях няма да е подходящо да командват например някоя от групите на Специалните части от Военновъздушните сили. Защото тази работа е свързана с много летателни часове, освен това беше факт, че те бяха прекарали много малко време в кабината на „С– 130“, военни самолети, известни преди всичко със страхотните си оръдия, а всъщност знаеха много малко за специалните операции.

Същото важеше и за поемането на управлението на изтребител или бомбардировач. Макар някога и двамата да бяха пилотирали изтребители и бомбардировачи, то беше в самото начало на тяхната кариера, преди десетилетия, а сега почти бяха навлезли в петдесетте си години.

Онова, което беше подходящо за тях, беше да командват един от отделите за обучение на кадри в Деветнайсета военновъздушна база. Имаха опит в обучението и помнейки, че самите те са били обучавани някога — имаха желание да правят това.

По същите причини за тях беше подходящо да станат преподаватели в академията на Военновъздушните сили. Също така можеха да станат военновъздушни аташета в голямо американско посолство някъде по света, тъй като със сигурност имаха богат опит с дипломатите — както американски, така и чужди. Но тези назначения не включваха летене, а те и двамата искаха да летят.

Другата възможност беше да се пенсионират и да летят на граждански самолети. Проблемът там обаче бяха силните сдружения на пилотите, които искаха да са абсолютно сигурни, че всеки нов пилот е започнал от дъното. Независимо колко летателни часа има някой на „747“ или „VC–25A“, работа според пилотските синдикати можеха да получат само пилоти, които са започнали от дъното на йерархичната стълбица.

Добрата страна на пенсионирането беше, че на пенсионираните военни летци се плащаше добре, а можеха да прибавят и онова, което щяха да изкарат, седейки на мястото на втори пилот на някой въздушен лайнер. И двамата се канеха да изберат пенсионирането, когато арабите разрушиха двете кули на Световния търговски център. Отдел Вътрешна сигурност трябваше да вземе мерки и едно от решенията беше да се осигури частен самолет за секретаря на отдела. Той, разбира се, нямаше нужда от „VC–25A“, нито от някой друг голям самолет. Имаше нужда от малък, но бърз самолет, за да стига бързо до мястото, където присъствието му е необходимо.

„Чесната“, която можеше да превози осем пътника на 3 300 мили — например от Сан Франциско до Вашингтон — за по-малко от четири часа, беше точно онова, от което секретарят по вътрешната сигурност имаше нужда. Винаги се намира ниша в бюджета на Тайните служби, която да покрие непредвидените разходи, и сега тези пари бяха използвани за наемането на този самолет.

Тайните служби разполагаха с пилоти, но се нуждаеха от още четирима за новия самолет. Имаше доста молби, естествено. Те бяха разгледани внимателно и безпристрастно, но никой не беше изненадан, когато бяха избрани двамата готови да се пенсионират полковници, летели толкова дълго с президента. Те имаха най-добрата квалификация да запълнят две от новите четири места.

— „Чесна“ 3055, уведомяваме, че два други самолета се движат към старта — казаха от наземния контрол на летището точно когато „Чесната“ зави вляво по паралелната писта.

— Разбрано, освен това ги виждаме — каза вторият пилот.

През предното стъкло те виждаха два армейски хеликоптера „UH–1H“ бавно да се приближават към пистата на около двайсет фута от земята. Пилотът натисна бутона СЪОБЩЕНИЕ.

— Господин секретар, виждаме хеликоптерите.

— Аз също, Франк. Благодаря ти — каза секретарят Хол.

Имаше четирима пътници в „Чесната“ в онзи ден: секретарят Хол, Джоуел Исаксън, агент от Тайните служби, който се грижеше за сигурността на Хол, Том Макгайър, бодигард, отново от Тайните служби, и майорът от армията, в онзи ден в цивилно облекло, чието кодово име в Тайните служби беше Дон Жуан.

Кодовото име на секретаря беше Голямото момче, което най-вероятно се отнасяше до ръста и външния му вид.

Защо майорът беше Дон Жуан, не беше известно със сигурност. Можеше да има нещо общо с това, че името му звучеше като италианско или испанско — Кастило. Франк и Джак се шегуваха, когато бяха насаме, че кодовото име може да има нещо общо с онова, което Тайните служби знаят за него. На трийсет и шест, той беше доста едър — малко по-едър от секретаря — привлекателен, с гъста коса, сини очи, без брачна халка и като се имаше предвид прякорът му, сигурно лягаше с много жени.

Нямаха представа каква е неговата функция в отдела и дали въобще е член на отдела. И, разбира се, не задаваха никакви въпроси. Ако за тях беше важно да знаят повече от името му, то информацията щеше да им бъде дадена.

Той придружаваше секретаря достатъчно често, за да има свое собствено кодово име. Когато беше облечен в униформа, имаше не само всички отличителни знаци и множество значки, но и пръстен, който показваше, че е завършил Военната академия в Уест Пойнт. Те намираха за интересно това, че когато той съблечеше униформата си, също така сваляше и този важен пръстен. Това предлагаше интересната вероятност да не е войник и да облича униформата — и да слага пръстена — като дегизировка, когато е необходимо.

Те предполагаха, обаче, че той е офицер, и то най-вероятно офицер за свръзка, вероятно между отдела и армията или Отдела по отбраната.

Двата хеликоптера се приземиха на тревата до края на действащата писта, а „Чесната“ постепенно спря.

Агентите от Тайните служби станаха, спуснаха стълбата и слязоха. Излезе и пилотът на близкия хеликоптер. Тя беше дребна и хубавка, с къса руса коса. Държеше пилотския си шлем под мишница. Тръгна към „Чесната“.

Пръв слезе секретарят с куфарче в ръка, а последен слезе Дон Жуан.

— Добър ден, господин секретар — каза пилотът и отдаде чест.

— Добър ден, подполковник — каза секретарят.

— Сър, аз съм подполковник Месинджър — каза пилотът. — Ще ви откарам до острова. Знам, че познавате превозното средство, но трябва да помоля този господин…

— Той също познава превозното средство, подполковник — каза секретарят. — Мисля, че вие двамата сте завършили едно и също авиационно училище.

— Вие можете да пилотирате „Хюи“, сър?

— Да, мадам. Мога — каза Дон Жуан. — Но вие имате по-висок чин, подполковник.

— Подполковник — каза секретарят, видимо развеселен от размяната на думи, — това е майор Чарли Кастило.

— Как сте, майоре? — запита подполковник Месинджър и подаде ръка. Ръкостискането й беше твърдо. — Времето е прекрасно, а пътуването е кратко — около трийсет и пет мили. Вече имам разрешение да навляза в район Р–49 и можем да тръгнем в минутата, в която секретарят е готов.

Тя направи жест към хеликоптерите. Джоуел Исаксън и Том Макгайър влязоха в по-далечния от тях.

Майор Кастило знаеше, че хеликоптерът с тайните агенти ще изчака излитането на този със секретаря и ще го следва, докато стигнат до мястото. После хеликоптерът с тайните агенти щеше да кацне пръв, за да се увери, че няма никакви проблеми, и да се обади по радиото на втория, че също може да се приземи. Той мислеше, че това е малко глупаво. Отиваха в Белия дом в Калифорния и ако там имаше някакъв проблем, със сигурност щяха да са чули за него.