нещо по въпроса, нали така?
— Да, господин президент, така трябва да работят нещата.
— А те не се справят много добре напоследък, нали?
— Господин президент…
— Не се справят и ние и двамата го знаем — каза президентът.
Тя не отговори.
— Съжалявам, не искам да си го изкарвам на теб — каза президентът.
— Няма нищо, господин президент. Разбирам вашето разочарование. Аз самата също често съм разочарована.
— Иска ми се да измисля някакъв начин да ги разтърся — каза президентът. — Някакви идеи?
— Страхувам се, че не, господин президент.
— Мат Хол и съпругата му ще дойдат на вечеря. Ти интересуваш ли се?
— Аз съм на ваше разположение, господин президент, но вече имам планове за вечерта.
— Е, ще видя какво има да ми каже Мат, а после, утре сутринта, ти ще можеш да ми кажеш какво мислиш. Ще се видим утре сутринта, Натали. Приятна вечер.
— Благодаря ви, господин президент.
— А когато утре сутринта дойдеш на работа, надявам се да ми кажеш, че сме открили този проклет изчезнал самолет.
— Аз също се надявам, господин президент.
— Току-що разбрах, че не се шегувам, Натали. Може би Мат наистина ще има някакви идеи.
— Сигурна съм, че ще има, господин президент.
— Лека нощ, Натали.
— Лека нощ, господин президент.
Тя прекъсна връзката с показалеца си, но не остави слушалката. Натисна бутон, който автоматично я свързваше с друг човек от вътрешната, сигурна, мрежа.
— Хол — каза мъжки глас след миг.
— Знам къде ще отидеш тази вечер, Мат. Той иска да обсъди с теб, както се изрази, „нашите огромни и скъпоструващи разузнавателни агенции“.
— О, по дяволите! Благодаря ти, Натали. Дължа ти услуга.
— Да — съгласи се тя.
— Какво е запалило огъня този път? Знаеш ли?
— Някой е откраднал самолет в Ангола. Това е привлякло вниманието му.
— Моето — също. Отново ти благодаря, Натали.
— Забавлявай се, Мат — каза тя със смях и затвори.
III.
(ЕДНО)
Овалният кабинет
Белият дом
1600 Пенсилвания авеню NW
Вашингтон, окръг Колумбия
08:45, 24 май 2005
— Натали, Мат — каза президентът на Съединените щати, — ще останете ли минутка, моля?
Доктор Натали Кохън, съветникът по националната сигурност, и Мат Хол, секретар на агенция
Президентът изчака другите да излязат, после направи знак на агента от
Кохън и Хол погледнаха президента, който сякаш събираше мислите си. Накрая той се усмихна и проговори:
— Може би току-що пропуснах нещо — каза президентът. — Но не чух някой да казва, че знае за изчезналия в Ангола самолет нещо повече от вчера.
Кохън и Хол си размениха погледи, но нито един от двамата не проговори.
— И си мисля, а може и да греша, че разузнавателните ни служби са толкова много и така огромни, че понякога не помня кои агенции са част от тях, че при нас бяха всички, които би трябвало да знаят нещо по въпроса. Може би не всички трябва да знаят, но поне един от тях да знаеше нещо…
— Господин президент — каза доктор Кохън, — проверих в ЦРУ и във Военновъздушните сили отново тази сутрин. Те са съгласни, че на практика няма никаква възможност самолетът да стигне дотук, както и до Европа, без да бъде засечен.
— Това наистина е добра новина, Натали. И тази ли е причината никой да не споменава изчезналия самолет? Или може би — разбирам, че думите ми звучат малко скептично, — защото ще забележа, че нямат никаква представа какво, по дяволите, става с този самолет?
— Господин президент — каза Хол, — сигурен съм, че те — а това означава всички разузнавателни служби, сър — работят по въпроса.
— Хайде, Мат — каза президентът. — Това го знам. — Той направи пауза, после погледна доктор Кохън. — Спомняш ли си за какво говорихме снощи, Натали? Казах ти, че ще говоря с Мат, когато дойде на вечеря.
— Да, помня, господин президент — каза тя и погледна Хол.
— Казах още, че ми се иска да измисля начин да разтърся разузнавателните ни служби — продължи президентът.
— Да, сър — каза тя.
Доктор Кохън напълно съзнаваше, че мъжът, който седеше от другата страна на бюрото, е най-могъщият човек в света. И че тя работи за него. А това означаваше, че тя трябва да прави каквото каже той, освен ако не е абсолютно убедена, че идеята е напълно погрешна. В такъв случай нейно задължение беше да спори с него.
В този случай тя не беше абсолютно сигурна, че е прав, но също така не беше сигурна и че греши.
— Щом не си вършат работата — каза президентът, — заслужават да бъдат поразтърсени.
„Това — помисли си доктор Кохън — е предлаганата от него политика. И не мисля, че подлежи на обсъждане.“
— А нима това изчезване на самолет не ни дава възможност да се уверим дали си вършат работата, или не? — каза президентът.
— Много е вероятно да е така, сър — каза тя.
— На мен, както и на Мат, случаят ни се струва добра възможност да проведем „вътрешно разследване“ — продължи президентът. — Без да пречим на нищо важно, разбира се. И няма нужда никой да знае за това, освен ако не сварим някого по долни гащи, както се казва. — После, като че ли чу собствените си думи, добави: — Съжалявам, Натали. Изплъзна ми се от устата. Но нима ти не си съгласна с Мат?
„Значи Мат също е решил, че ще е безрезултатно да спори с него по този въпрос.“
— Каква е твоята идея, Мат? — запита тя.
— Както разбирам, това, което иска президентът — каза Хол, — е някой да провери кой, какво и кога е узнал. И да сравни данните.
— Това не е ли много работа за един човек? — запита тя.
— Да, работата е много за един човек, но мисля, че ако използваме повече хора, ще възникне въпросът
