По заповед на президента

кой от тях да носи главната отговорност и да поеме водещата роля. Те вероятно ще си подлагат крак един на друг, за да изпъкват повече, а колкото повече хора са замесени, толкова по-голям е рискът някой да заподозре нещо.

— Да, точно това е идеята ми, Натали — каза президентът. — Какво мислиш?

„Мисля, че Мат вече се е съгласил с идеята ти за това, как го нарече, вътрешно разследване, и иска да го проведе по възможност в тайна от всички.“

— Разполагаш ли с човека, който да го извърши? — запита тя.

— Снощи го помолих да си помисли по въпроса — каза президентът.

— Мисля, че имам човека, сър — каза Хол.

— Кой? — запита президентът.

— Моят изпълнителен помощник — каза Хол.

— Онзи млад мъж с приятна външност, който говори унгарски? — запита Кохън.

Хол кимна.

— Ти го познаваш, Натали? — запита президентът.

— Не го познавам, но съм го виждала да превежда за Мат в унгарското посолство — каза тя.

— Защо имаш нужда от човек, който говори унгарски, Мат? — запита президентът с усмивка.

— Унгарския получих с всичко останало в пакет — каза Хол. — Той говори седем и дори може би повече езика и унгарският е един от тях.

— Той е лингвист? — запита президентът.

Хол разбра скрития въпрос: „Как един лингвист ще се справи със задачата, която мислим да му възложим?“

— Това също, сър. Но той, също така, е „зелена барета“.

— „Зелена барета“? — запита президентът и тонът му издаде, че е засегната чувствителна струна.

— Да, сър — отговори Хол. — Той е майор от Специалните части. Отидох при генерал Нейлър и го запитах дали не разполага с човек, който да притежава и други умения, освен лингвистичните. И той ми изпрати Чарли. Той е добър човек, господин президент. Може да се справи.

— Да, нещата звучат така — каза Кохън. — Мат мисли, че той е умен, което е достатъчно за мен. А и никой няма да заподозре, че майор от Специалните части е получил такава задача.

— Искам да се срещна с този човек — каза президентът.

— Добре, от какво друго имаме нужда, за да започнем?

— Ще имаме нужда от всички файлове на разузнавателните служби — каза Хол. — Предполагам, че Натали може да намери почти всички или поне тяхното резюме.

— По-често получавам точно резюметата — каза Кохън. — Ще трябва да помоля за оригиналните файлове и дори да поискам да погледна суровите данни.

Президентът се замисли за миг.

— Все пак, не знаем със сигурност, че някой няма да се опита да удари този самолет в Белия дом или моста Голдън Гейт…

Хол отвори уста да каже нещо, но президентът вдигна ръка в жест, който казваше, че не иска да бъде прекъсван.

— … и следователно мисля, че този изчезнал самолет е нещо, от което би трябвало да се заинтересува и Вътрешна сигурност.

Хол и Кохън кимнаха.

— И така, Натали, защо не изпратиш бележки на всички да изпратят разузнавателните си файлове на Мат?

— И необработените данни, господин президент? — запита Хол.

Президентът кимна.

— Да, разузнавателни файлове и необработените данни на всички — нареди президентът.

— Да, сър — каза доктор Кохън.

— Добре, да започваме, тогава — каза президентът.

(ДВЕ)

Армейско летище „Хънтър“

Савана, Джорджия

13:15, 27 май 2005

Самолетът „Чесна“ привлече малко внимание, когато се приземи гладко в началото на пистата, вероятно защото един от най-известните в света самолети се движеше величествено по паралелната писта.

Вторият пилот на „Чесната“ погледна огромния самолет, когато минаха покрай него, и се обърна към пилота в мига, в който той докладва:

— Шест-нула-едно на земята.

— Двайсет и девет — каза вторият пилот.

Пилотът кимна.

— Шест-нула-едно, поемете по четвърта дясна към паралелната — наредиха от наземния контрол на „Хънтър“ на по-малкия самолет. И имайте предвид, че има един „747“ на паралелната. Завийте вляво, и когато излезете на нея, спрете в началото.

— Разбрано — отговори пилотът. — Благодаря, че ни информирахте за трафика на летището. Можеше и да не видя онзи самолет.

— Винаги на вашите услуги, шест-нула-едно — отговориха от наземния контрол, а тонът подсказваше, че се усмихват.

— И, между другото, „Хънтър“ — каза пилотът, — мисля, че това е „VC–25A“, а не „747“.

— О, много ти благодаря, шест-нула-едно — отговориха от контролата.

— „Хънтър“, тук две-девет-три нули, забелязах онзи хубавичък малък самолет и ще се опитам да не го прегазя.

— Две-девет-три нули — каза пилотът на „Чесната“, — не е честно да си правите шеги за сметка на по-малките самолети.

— Кой е това? — запита вторият пилот на „Чесната“. — Джери?

— Звучи като него — каза пилотът.

И двамата — и пилотът, и вторият пилот на „Чесната“ — познаваха този самолет на Военновъздушните сили — „VC–25A“ с номер на опашката 29000 — много добре. И двамата имаха поне хиляда летателни часа с него, както и с неговия близнак, чийто номер на опашката беше 28000. Летяха с тези специално пригодени „Боинг“, които сменяха името и номера си, когато на тях летеше президентът, точно преди да се пенсионират.

И двамата знаеха, че в момента „двайсет и девет“ се пилотира от полковник Джеръми Т. Макандлиш от Военновъздушните сили на САЩ, на когото преди две години бяха дали след изтощителни тестове и изпити квалификацията да лети като главнокомандващ.

Доказателството — в добавка към идентификацията на гласа му — беше, че той позна номера на опашката на „Чесната“ и беше сигурен кой лети с нея.

Номерът на опашката на „Чесната“ беше NC–3055 и беше запазен за секретаря на отдел Вътрешна сигурност, макар нищо във външността на самолета да не навеждаше на тази мисъл. Той трябваше да изглежда и изглеждаше като повечето други самолети „Чесна“. И, с изключение на специалната авиационна електроника, която беше невъзможно да се намери на цивилния пазар, той беше като всеки друг „Чесна“ във въздушното пространство на САЩ.

— Липсва ли ти това, Джак? — запита пилотът, когато 29000 докосна земята зад тях.

— Разбира се — каза вторият пилот. — А на теб?

— Въпросът е: „Ще се върна ли там утре?“ И отговорът е отрицателен. Пилотирането на този самолет е също толкова забавно, но свързано с много по-малко…