По заповед на президента

въпреки че поддържа стандарт на живот, който не би могъл да му бъде осигурен от заплатата на ЦРУ — докато, под натиска на бюрокрацията на агенцията, не започна разследване. Запознат ли сте с историята?

— Да, сър.

— И тогава — както стана ясно, но вече доста късно — ФБР разкри един от своите офицери, който служеше в контраразузнаването и беше приел милиони долари от руснаците в замяна на информация, довела до смъртта на хора, които работеха за нас в Москва и на други места.

— Да, сър. Знам и тази история.

— Това агенцията нарича най-лошия възможен сценарий — продължи президентът. — Но има и друг сценарий — или дори сценарии — недостигът на „къртици“ може да нанесе също толкова голяма вреда, колкото и всяка „къртица“, която получава пари от друга държава. Следите ли мисълта ми, майоре?

— Надявам се, че да, сър.

— Разузнаването — както вероятно знаете — често е оцветено или може би разводнено или отровено, както научих, от три фактора. Не знам кое е най-лошото. Съперничеството също вреди — хората се стараят тяхната агенция да изглежда добра, а съперническата — лоша и неефективна. Друга злина е да се изпращат такива рапорти, каквито началството иска, или обратното — да не се изпращат сведенията, които не биха се харесали на висшестоящите. Друг недостатък е нежеланието да се признае провалът. Сигурен съм, че разбирате. Вие самият сигурно сте виждали примери за това.

— Да, сър, виждал съм.

— Мат… Секретар Хол и аз — каза президентът — сме съгласни, че сред разузнавателните агенции има тенденция да се разчита на онова, което имат да кажат съперниците. Искам да кажа, в отсъствието на нещо важно, ЦРУ ще излезе с това, което ФБР са им казали или някоя друга агенция е „изровила“. Продължавате ли да следите мисълта ми?

— Да, сър.

— Част от това, изглежда, има нещо с финансирането. Агенциите чувстват, че ако някоя друга агенция дава по-добри резултати в дадена насока, няма смисъл да се полагат усилия в същата насока, което означава да се харчат излишни пари. Човешката природа просто е такава.

— Да, сър, разбирам.

— И тогава на секретар Хол му хрумна идеята, че един от начините да видим какво наистина става, е да разгледаме внимателно и тихо случай, в който е замесена повече от една агенция. Този изчезнал самолет е случай, в който са замесени не само две или три агенции. Няма смисъл да се впускам в по-подробни обяснения, нали, майоре? Ясна ви е ревността между агенциите?

— Не, сър. Запознат съм с мисията си.

— Добре — каза президентът. — В случая с изчезналия „Боинг 727“ агенцията има водеща отговорност. Но на Държавния департамент също е казано да открие каквото може. Както и на Агенцията по разузнаването в рамките на Отдела по отбраната. Както и на отдел Вътрешна сигурност, защото единият от сценариите е, че самолетът може да бъде използван като летяща бомба, за да бъде ударена цел в нашата страна. В тази история няма голяма доза вероятност и правдоподобност, но факт е, че ние просто нищо не знаем. Това, което знаем, е, че не можем да позволим такъв акт на тероризъм да се случи отново. И със сигурност не и в резултат на война между агенциите… или защото някоя от агенциите е решила, че не иска да харчи пари защото: първо, това ще бъде дублиране на усилията, и второ, може да бъде по-добра печалба парите да бъдат похарчени за други цели. И това дава на секретар Хол причина да изпрати някого да открие каквото може. Защото агенцията, както и други агенции, са замесени и той ще има достъп — поне на теория — до данните, които те са успели да получат. От него не се очаква да изпрати екип, а само да проследи действията им с помощта на някой младши служител, който може да бъде освободен от друга дейност. Следите ли, майоре?

— Да, сър. Така мисля.

— И тогава възникна въпросът на кого секретар Хол може да възложи тази мисия. Той каза, че разполага с необходимия човек, и мисли, че и аз ще го харесам, защото той просто е като Върнън Уолтърс. Знаете, разбира се, кой е генерал Уолтърс?

— Да, сър, знам.

— Е, вие като Върнън Уолтърс ли сте, майоре? Говорите свободно няколко езика?

— Да, сър.

— Руски?

— Да, сър.

— Унгарски?

— Да, сър.

— Колко общо?

— Седем или осем, сър — каза Кастило. — Зависи дали испанският и тексаско-мексиканският се смятат за един или два езика.

Президентът се засмя тихо.

— И как така се случи, че говорите руски? — запита той.

— Като бях още дете, майка ми реши, че знанието на руския език ще е полезно, ако руснаците спечелят. Ние живеехме на границата между Източна и Западна Германия, сър.

— А унгарският? — запита президентът.

— Една възрастна леля, която беше унгарка, живееше с нас, сър. Научих го от нея.

— Генерал Уолтърс… — поде президентът, после направи пауза. — Предполагам, протоколът диктува да говоря за него като за посланик Уолтърс, но мисля, че на него му харесваше повече да бъде генерал, отколкото посланик. Както и да е, той ми каза, че езиците просто естествено му се удават и че не се налага да учи кой знае колко. Така ли е и при вас, майоре?

— Да, сър. Аз също не уча много по учебници.

Президентът замислено изучава Кастило около секунда, после запита:

— Мислите ли, че ще се справите с онова, което се иска от вас, майоре?

— Да, сър — каза уверено майор Карлос Гуилермо Кастило.

— Добре. Значи уговорихме се — каза президентът. — Канех се да ви кажа: „Късмет и ви благодаря, че дойдохте, един от хеликоптерите ще ви откара обратно до Форт Стюарт, където можете да изчакате Мат… секретаря.“

— Няма причина той да остава във Форт Стюарт, господин президент — каза Хол. — Всъщност обещах му свободен уикенд, ако свършим тук бързо.

Президентът кимна, после запита Кастило:

— Е, свършихме. Някакви планове?

— Да, сър. Обещах на баба си да отида да я видя.

— Къде е тя?

— Живее в покрайнините на Сан Антонио, сър.

— Хеликоптерът, който лети за Атланта, ще ви спести ли част от пътя, майоре?

— Да, сър. Но нямам нужда от нищо повече, освен да бъда върнат във Форт Стюарт, сър.

— Как така?

— Сър, ще се срещна с един свой братовчед в Савана. Ще отидем заедно до Тексас.

Президентът повиши глас:

— Натан!

Много едър и много черен мъж се появи веднага от вътрешността на къщата. На ухото му имаше слушалка, а под ръката му — огромна издутина, която предполагаше наличието на оръжие и дори „Узи“. По петите му вървеше един от бодигардовете на секретаря на Тайните служби.

— Да, господин президент?

— Погрижи се един от хеликоптерите да откара майор Кастило до Форт Стюарт — нареди президентът.

— Да, господин президент.

Президентът подаде ръка на Кастило, а другата си длан постави на рамото му.

— Ще се видим отново — каза президентът. — Благодаря ви.