Камбаната на свободата и сградата, в която е била подписана конституцията, са някъде наблизо, но не беше сигурен.
„Исусе, ето ме мен, опитвам се да попреча на група терористи да я разрушат, а дори не знам къде се намира!“
Полицейското управление се оказа извита сграда само на два квартала от „Маркет стрийт“. Паркингът, в който влезе „Буикът“, беше обозначен само за полицейски превозни средства. Генерал Милър спря колата на място, на което имаше знак:
САМО ЗА ГЛАВНИ ИНСПЕКТОРИ
Изключи двигателя и отвори вратата.
След това пъхна обратно глава във вратата и каза:
— Да вървим, Кастило! Не искаме комисарят да ни чака, нали?
„Господи, той ще дойде с нас!“
— Сър, ще дойдете с нас ли?
Отговорът на генерал Милър беше леко поклащане на главата, което трябваше да покаже отвращението му от глупавия въпрос, последвано от нетърпелив жест, който означаваше: „Да вървим! Да вървим!“
„Не мога да направя абсолютно нищо по въпроса. Какво е намислил, по дяволите!“
До тях се приближи полицай.
— Сър, не можете да паркирате тук, това място е запазено за инспекторите.
— Аз съм генерал Милър и съм тук, за да се видя с комисаря — отговори генералът. — Той ме посъветва да паркирам тук. Изненадан съм, че вие не сте уведомен. Ако има проблем, предлагам да му се обадите.
Полицаят изгледа генерал Милър внимателно, после кимна и се отдалечи.
Вътре в сградата, зад стъклена врата, имаше четири колони с височина до кръста, през които полицаи и цивилни минаваха само ако пъхнат идентификационната си карта в устройството за четене. Вдясно от колоните имаше бюро за посетителите, с които трябваше да се справи униформен служител.
— Генерал Милър и още двама души за комисар Келог — каза гръмогласно генерал Милър.
— Сър, аз останах с впечатлението, че комисарят ще ни очаква в осем — каза Кастило. — Сега е само седем и четирийсет.
— Тогава информацията ти не е точна — каза генерал Милър.
Очевидно ги очакваха, защото полицаят веднага извади три значки за посетители и натисна бутона, който освобождаваше бариерата.
Качиха се в асансьора, който беше стар като сградата и тръгнаха нагоре. Когато вратите на асансьора се отвориха, един детектив, полицай в обикновени дрехи, ги чакаше.
— Добро утро, генерале — каза той. — Комисарят ви очаква.
Отговорът на генерал Милър беше подчертано кимване с глава.
Последваха полицейския служител — Кастило не виждаше никаква значка, но на колана му имаше кобур за „Глок 9 мм“ — по коридора до друго бюро, където ги очакваше друг полицай в цивилни дрехи. Там трябваше да се подпишат в регистъра за посетители и им позволиха да минат първо през външен офис, след което влязоха в онова, което очевидно беше офисът на комисаря.
Много едър чернокож мъж в изключително добре прилягащ му тъмносин костюм се изправи иззад бюрото и им се усмихна.
— Добро утро, Ричард — каза той, като му подаде ръка, след което подаде ръка и на майор Милър. — Радвам се да те видя, Дик. Мина известно време, откакто се видяхме за последен път.
— Добро утро, сър.
— А това е?
— Това, комисарю — каза генерал Милър, — е майор Карлос Гуилермо Кастило и съм тук, за да ви кажа нещо относно него.
— Очаквах специалния помощник на секретаря на отдел
— Как сте, сър? — каза Чарли.
— Онова, което имате да ми кажете за майор Кастило, може ли да почака, докато изпием по едно кафе? — запита комисарят и им махна с ръка да се настанят на столовете.
— Ще пием кафе по късно, благодаря — каза генерал Милър. — Зная, че времето ви е ценно, и ще се постараем да не ви отнемаме много от него.
Комисарят седна на стола и направи жест с двете ръце, който ги подканяше да говорят.
— Познавам майор Кастило, откак двамата с Дик учеха в „Уест Пойнт“ — каза генерал Милър. — И тогава бяха, и сега са, като газова бутилка и кибрит. Единият драсва клечката и другият гръмва.
— Така ли? — запита с усмивка комисарят.
— Още повече че майор Кастило, вместо да се придържа към неписаните закони на „Уест Пойнт“ за дълг към страната и чест, често се впуска да следва йезуитската философия, която твърди, че целта оправдава средствата.
— Значи отправяш обвинения към неговия характер, така ли, Ричард? — запита комисарят. Усмихваше се, но беше напрегнат.
— При един такъв случай — продължи генерал Милър, — трима доста по-старши от него офицери неохотно заключиха, че времето, както и безброй други фактори, пречат да се проведе медицинска или спасителна акция, но той открадна хеликоптер и въпреки пясъчната буря спаси живота на екипажа на свален хеликоптер в Афганистан. Когато представили решението си на командващия генерал, старшите офицери твърдели, че са взели решението с ясното съзнание, че така обричат на смърт другарите си или поне двама от тях, които били тежко ранени, и на смърт или плен останалите членове на екипажа, общо пет на брой. Основното било, че не било оправдано изпращането на спасителен хеликоптер, който, заради лошото време сигурно също щял да бъде свален. Командващият генерал твърде неохотно, признавам, и това може да се разбере само от друг командир, длъжен да вземе такова важно решение, приел решението на офицерите и забранил спасителен полет. Майор Кастило, който по онова време служил в този щаб, ако мога да се изразя евфемистично като „неясно свързан с него“, бил запознат с взетото решение. Но като го чул, той отишъл право при редицата хеликоптери, в явно неподчинение откраднал един „Блекхоук“ и като го пилотирал абсолютно сам, а се изискват поне двама пилоти, отишъл до сваления хеликоптер и спасил всички.
— Исусе! — каза комисарят и погледна Кастило.
— Единият от двамата сериозно ранени бил Дик — каза генерал Милър.
— С всичките ми уважения, сър — каза Кастило, — висшестоящите бяха сгрешили. Знаех, че мога да го направя. Не беше дори наполовина толкова трудно, колкото го изкарвате.
— Майоре, вие сте завършили „Уест Пойнт“ — каза спокойно и безизразно генерал Милър, като мереше всяка своя дума. — Напълно осъзнавате какво е значението на клетвата, която ви задължава да се подчинявате на заповедите на висшестоящите. Тя не означава да се подчинявате само на заповедите, с които сте съгласни, но и на тези, с които не сте съгласни.
Кастило не каза нищо.
— От друга страна — продължи генерал Милър, като се стараеше, но не можеше да попречи на гласа си да не трепери, — аз осъзнавам, че съм ви дълбоко задължен за това, че спасихте живота на сина ми. Тъй като досега не съм имал възможност, позволете ми да ви благодаря. Аз и съпругата ми, както и братът и сестрите на Дик, сме ви много задължени, майор Кастило.
Генерал Милър се изправи.
— Благодаря ви, комисарю, че ми предоставихте възможност в офиса си, във ваше присъствие, да изразя благодарността си.
— Сър — каза Кастило тихо, — Дик щеше да направи същото за мен.
— Да, вероятно. А това ни връща на думите ми, че вие двамата сте газова бутилка и кибрит.
