По заповед на президента

ако въобще някой има такава информация, това трябва да са те. Ще кажа на главен инспектор Крамер и на капитан О’Брайън, че трябва да ви дадат всичко, с което разполагат или с което могат да се сдобият. Ще повторя това два пъти на главен инспектор Крамер, защото той има склонността да се подчинява само на тези заповеди, които смята за мъдри и разумни.

— Много сме ви благодарни, комисарю — каза Кастило.

— Трябва да ви предупредя, че нито един от нашите служители няма да ви даде доброволно информация, която не смята, че един армейски офицер и помощникът на секретаря на отдел Вътрешна сигурност трябва да притежават на всяка цена. Но ако някой от тях наистина не пожелае да ви сътрудничи, обадете ми се веднага и аз ще си поговоря с него.

— Сър, какви са чувствата на главен инспектор Крамер и капитан О’Брайън по отношение на Тайните служби?

— Тайните служби? Не знам. Знам, че Крамер мрази ФБР с истинска страст. Не мисля, че мнението и на капитана за ФБР е високо. Тайните служби? Не знам. Защо питате?

— Сър, имам акредитивни писма, които ме идентифицират като специален агент от Тайните служби — каза Кастило.

Комисарят дълго го гледа, после поклати глава.

— А какво ще им кажем за Дик? Или той е агент под прикритие?

— Мисля, че вероятно може да се мине и само с показването на моите документи — каза Кастило.

— О’кей. И това ще свърши работа.

Комисарят им направи знак да излязат от офиса преди него. Спря се до бюрото, зад което стоеше униформен сержант.

— Обадете се на главен инспектор Крамер и капитан О’Брайън — нареди той. — Кажете им, че ще се срещна с тях незабавно в офиса на Крамер.

— Да, сър.

— Осигурете кола без отличителни знаци, която да разполага с всички средства за комуникация и да чака пред входа на сградата. Това също трябва да стане незабавно. Ако няма такава на разположение, вземете от някой друг отдел.

— Да, сър.

— Сътрудничите на Тайните служби — това е всичко, което трябва да знаете.

— Да, сър.

— Хайде, Джак — каза комисарят на полицая в цивилни дрехи, който ги чакаше до асансьора. — Ще се повозим малко.

— Да, сър.

— Джак, това е специален агент Кастило от Тайните служби и специален агент Милър. Господа, това е моят изпълнителен офицер, капитан Джак Ханрахан.

Мъжете си подадоха ръце и влязоха в асансьора.

(ПЕТ)

Индустриален комплекс „Франкфорд“

Филаделфия, Пенсилвания

08:25, 9 юни 2005

— Виждал съм това и преди — каза майор Х. Ричард Милър, малко след като капитан Джак Ханрахан зави и излезе от „Тайкони стрийт“ в североизточната част на Филаделфия и навлезе в нещо, което приличаше на стар индустриален комплекс, състоящ се предимно от стари тухлени складове. — Бил съм тук и преди. Кое е това място?

Комисарят се засмя.

— Някога това беше арсеналът „Франкфорд“ — каза той.

— Да — каза Милър, който в този момент си спомни. — Идвахме тук, когато бях още малко дете.

— Когато затвориха арсенала, градът се опита да го превърне в индустриален паркинг — каза комисарят. — Това не стана, така че позволиха на онези части от градското управление, които не са от голямо значение — полицията например да използва сградите.

Ханрахан спря пред малка двуетажна тухлена сграда, която беше на възраст поне един век. Мястото за паркиране беше обозначено като мястото на ГЛАВЕН ИНСПЕКТОР КРАМЕР. Ханрахан взе микрофона от седалката и каза в него:

— С–1 пристигна точно навреме.

Кастило се огледа, за да види някаква табела или знак но сградата, но не видя нищо. Всички слязоха от колата и комисарят тръгна направо към сградата, като очевидно изненада двама униформени полицаи, които излизаха и които очевидно не очакваха да се сблъскат с комисаря. Останалите го последваха.

Озоваха се в малко фоайе, а вдясно имаше врата, на която също нямаше никаква табела. На стената до нея имаше звънец. Комисарят го натисна. По малкия говорител, вграден в стената под звънеца, се чу не особено очарователен глас:

— Да?

— Отвори вратата — нареди комисарят.

— Кой е?

— Комисарят.

— Глупости!

— Какво трябва да направя — да разбия проклетата врата!

Чу се тих звук и когато комисарят бутна вратата, тя се отвори. Зад вратата имаше стълбище. Комисарят започна да се изкачва, като вземаше стъпалата по две наведнъж. В горния край на стълбището ги чакаше чернокож с кобур, преметнат през рамо, и със смутено и объркано изражение на лицето.

— Съжалявам, господин комисар. Аз не…

Комисарят махна с ръка, с което искаше да каже, че няма проблем.

— Главен инспектор Крамер? — запита комисарят.

— Просто не знам, сър. Ще се свържа с него. Капитан О’Брайън също го чака.

Той кимна по посока на офиса, чиито стени бяха всичките от стъкло.

— Той трябваше вече да е тук — каза комисарят.

— Ще разбера какво се е случило, сър — каза мъжът, за който Кастило и Милър предположиха, че е детектив.

Комисарят прекоси пълната с хора стая, за да стигне до стъкления офис, като направи знак на останалите да го следват. Когато се приближиха, униформен капитан стана от стола си. Комисарят му стисна ръката, но не представи другите, а вместо това каза:

— Ще изчакаме Фриц.

Седна до бюрото, на което имаше малка табела с име. Името беше: ГЛАВЕН ИНСПЕКТОР Ф. У. КРАМЕР. Комисарят извади портмонето си и надникна вътре.

— Някой да има два долара? — запита той. — Крамер е много чувствителен по отношение на кафето си.

Милър смушка Кастило и с кимване на глава посочи към онова, което на пръв поглед му се стори като плакат на филма от 1968 „Зелените барети“ в главната роля с Джон Уейн, но като го погледна втори път, Кастило видя, че лицето на Уейн е закрито с боя. А върху него беше нарисувано лицето на усмихнат млад мъж, баретата указваше десета група на Специалните части.

Детективът подаде глава през вратата.

— Две минути, комисарю — каза той.

— Благодаря ти — каза комисарят.

Капитан Ханрахан се върна с табла с кафета трийсет секунди преди в офиса да влезе много висок и привлекателен, много упорит и издръжлив на вид мъж с къдрава и гъста коса, вече започваща да посивява. Беше облечен с риза, вратовръзка и сако от туид, излязло от магазина доста време преди това. На колана