— Сериозно?
— Президентът току-що ми съобщи.
— Май се опитват да те поразтегнат яко, Чарли?
— На мен ли ми го казваш? — отвърна Чарли. — Иска ми се да те запозная с госпожа Мастърсън, Вик. Ще можеш ли да я успокоиш, че вече е в безопасност?
— И на мен ми се иска да се запозная с нея — отвърна Д’Алесандро. — Сега ли?
Кастило кимна.
Д’Алесандро заговори в микрофона на ревера, който Кастило не бе забелязал досега.
— Трима влизат през страничната врата — обяви той.
(ЧЕТИРИ)
Подполковник Макелрой, адютант на главнокомандващия, бе застанал до стълбите на „Глоубмастъра“.
— Господине — започна той, когато видя, че Кастило и останалите приближават — семейство Мастърсън са сами на борда.
— Казвам се Кастило. Бихте ли се качили, за да предадете на госпожа Мастърсън, че искам да поговоря с нея?
— Господине, госпожа Мастърсън помоли никой да не безпокои семейството.
— Изпълнете нареждането, подполковник — повиши глас полковник Торине.
— Слушам, господине — отвърна подполковник Макелрой и тръгна нагоре по стълбите.
Кастило погледна към товарната част на „Глоубмастъра“. Ефрейтор Лестър Брадли, облечен в парадна униформа, бе застанал мирно и разговаряше с капитан от морската пехота.
Кастило приближи.
— Много си издокаран, ефрейтор — отбеляза той.
— Благодаря, господине.
— Капитане, каква е ролята на ефрейтор Брадли по време на церемонията?
— Мога ли да попитам кой сте вие, господине?
— Казвам се Кастило.
— С други думи, капитане — добави полковник Торине, — той е най-важният човек тук.
Капитанът ги огледа любопитно, след това отговори на Торине:
— Господине, незабавно след церемонията, когато останките на сержанта бъдат пренесени в хангара, ефрейторът ще посрещне ковчега…
— Капитане — прекъсна го Кастило. — В Буенос Айрес съобщих на началника на ефрейтор Брадли, че той ще придружи тялото на сержант Маркъм до дома му. Сигурен съм, че това е било съобщено на приятелите на сержант Маркъм. Ще ви помоля да го уредите. Направете му място на церемонията.
— Господине, страхувам се, че това няма да бъде възможно…
— Действайте, капитане — нареди строго полковник Торине.
Капитанът се замисли за момент, след това се подчини.
— Слушам, господине.
— Благодаря ви — отвърна Кастило. — Ще се видим по-късно, Брадли.
— Слушам, господине.
Кастило забеляза, че госпожа Мастърсън слиза по стълбите, и забърза към нея.
— Радвам се да ви видя, господин Кастило. Баща ми е тук и колкото по-малко знае за заплахите, толкова по-добре. Той е с болно сърце.
— Разбирам — кимна Кастило. — Госпожо Мастърсън, това е господин Д’Алесандро. Чували ли сте за „Делта Форс“?
— Имаше един ужасен филм — намръщи се тя. — Да не би да искате да кажете, че е истина?
— Да, госпожо. Истинската „Делта Форс“ е съставена от най-добрите в
— Това много ме успокоява — въздъхна тя. — Много ми е приятно да се запознаем, господин Д’Алесандро.
— Моите съболезнования за съпруга ви, госпожо — наведе глава той. — Не биваше да се случва.
— Благодаря ви.
Кастило видя много висок, много слаб мъж в елегантен двуреден костюм да слиза по стълбите.
„Господи, колко прилича на Мастърсън! Единствената разлика са бялата коса и тънките мустаци!“
Мъжът се приближи до тях и се усмихна.
— Татко — започна Бетси Мастърсън. — Това са господин Кастило и господин Д’Алесандро. Господа, запознайте се със свекър ми, Уинслоу Мастърсън.
— Приятно ми е — Мастърсън протегна ръка. — Бихте ли ми казали кой от вас е господин Кастило?
— Аз, господине.
— Щях да ви потърся, господине, защото се сетих, макар и ненавреме, че сигурно ще искате да поговорите със снаха ми.
„Акцентът не е като на жител по Мисисипи, на фермер, на черен фермер от Мисисипи. Какъв е този акцент, по дяволите?“
— С какво мога да ви помогна, господине? — попита Кастило.
— Първо бих искал да ви благодаря за всичко, което сте направили за снаха ми…
— Господине, това е напълно ненужно…
— Позволете ми да продължа, господине.
— Извинете, господине.
— Освен това искам да ви попитам като представител на правителството — разговарях с подполковник Макелрой, който нямаше никаква представа за какво говоря — защо, в подобно положение, след като се предполага, че разполагате с всички ресурси на правителството, не сте успели да се свържете с Жан-Пол Лоримър?
Бетси Мастърсън и Кастило се спогледаха.
— Господине… — започна Кастило.
— Бащата на госпожа Мастърсън, посланик Лоримър, е силно притеснен, господин Кастило. И има основание. Той не е добре със здравето и не би трябвало да бъде подлаган на стрес.
— Татко… — започна Бетси Мастърсън.
— Моля те, остави господин Кастило да отговори на въпроса ми.
— Господине, не успяваме да открием господин Лоримър. Госпожа Мастърсън е запозната с проблемите…
— Нима? — попита Мастърсън и погледна снаха си.
— Не исках да ти обяснявам, докато баща ми слушаше.
Мастърсън кимна.
— Бих искал да ви обясня, господине — продължи Кастило, — но сега не е нито времето, нито мястото.
— Той е прав, татко — обади се отново Бетси Мастърсън.
— В такъв случай искам да разбера какво става час по-скоро — заяви Мастърсън. — Родителите ти ще бъдат в плантацията и няма да можем да ги изключим от разговора без… — Той замълча, замисли се, след това кимна, очевидно досетил се за нещо.
— Господин Кастило, имах намерение да ви поканя да останете при нас в плантацията.
— Не бих искал да се натрапвам, господине — опита се да протестира Чарли.
Мастърсън замахна с ръка.
— Има ли някаква причина да бързате? — попита Мастърсън. — Снаха ми и децата, и, разбира се, семейство Лоримър ще бъдат ли в безопасност, ако не сте там?
— Да, господине, сигурен съм, че ще бъдат. Освен щатската полиция, към която сте се обърнали за
