от по двама представители от останалите видове въоръжени сили, под командването на лейтенант в изпъната парадна униформа.
Пред подиума бяха спрели две черни катафалки, готови да приемат ковчезите.
„Добре организирано. Ще сложат Маркъм до Мастърсън.“
— Много впечатляващо — каза Торине, когато „Юкон“ на Тайните служби спря пред „Глоубмастъра“.
— Белият дом води всичко това като реч, посветена на външната ни политика — обясни агентът от Тайните служби, който шофираше „Юкона“.
Доказателство за думите му бе огромната тълпа журналисти и оператори, също и фотографи, скупчили се зад бариерите и кордона пожарникари от двете страни на подиума.
Кастило и Торине слязоха от „Юкона“ и пред тях се изправиха четирима войници със зелени барети, въоръжени с „Кар–4“.
— Аз съм полковник Торине, командир на самолет… — започна Торине.
— Въоръжен сте, господине — обърна се един от войниците на
„Жалко за усилията ми да скрия пистолета 45-ти калибър под тънкото сако.“
— Да, въоръжен съм.
— Пропуснете ги, сержант — прозвуча глас зад тях. — Не само че за него е позволено, той е един от нас.
Кастило се обърна към нисък, напълно плешив мъж в сако, което едва се закопчаваше на масивните му гърди. Стискаше автомат „Мадсън“.
— Здрасти, Вик — поздрави Кастило и подаде ръка на Виктор Д’Алесандро от
— Също като едно време, Чарли — обади се Д’Алесандро. — Накисваш се в лайната и Макнаб идва да те изтегли.
— Ти ли си организирал всичко това?
Д’Алесандро пристъпи към Торине и Чарли мина крачка назад, за да застанат в сянката на крилото на „Глоубмастъра“, където можеха да говорят, без никой да ги чуе.
— Да, аз.
— Много се радвам! — възкликна Кастило. — Кого си повикал?
— Двайсет и четирима снайперисти, повечето „Делта“, и няколко момчета от „Грей Фокс“.
— Мярнах сержант Орсън — призна Кастило. — Всъщност видя го полковник Торине. По дяволите, извинявайте и двамата. Полковник, това е мой стар приятел, Вик Д’Алесандро. Мислех, че се познавате.
— Защо ми се струва, че не си сложил зелената барета, Вик? — подхвърли с усмивка Торине.
— Зарязах я, полковник, след двайсет и седем години. Пенсионираха ме по болест. Сега съм цивилен хитрец, който бозае от две майки. Знам те аз, полковник — продължи Д’Алесандро. — Ти си командосът, дето върна нашия „727“.
— Почти вярно — съгласи се Торине. — Бивш командос. Когато ме направиха истински полковник, ме наместиха зад едно бюро…
— … откъдето те измъкна Макнаб, докато Чарли търсеше откраднатия „727“. Ти замина с Чарли за Коста Рика и докара самолета в Щатите, след като Чарли и някои от моите момчета го откраднаха от лошите.
— Виноват — отвърна Торине.
— Той участва и в тази операция, Вик — обясни Кастило.
— Добре дошъл на борда. — Д’Алесандро се усмихна и подаде ръка.
— Какво става, Вик?
— В подробности ли, или в общи линии?
— В подробности.
— Добре. Нейлър се обадил на Макнаб и му казал, че шефът ти, Хол, му позвънил и казал, че президентът иска или „Делта“, или „Грей Фокс“, или и двете, за да е сигурен, че нищо няма да се случи на семейство Мастърсън, когато пристигнат. Едва не се наложи да вържа Макнаб, за да го спра да дойде.
Кастило и Торине се разсмяха.
— Организирахме нещата. Вече ви казах, че разполагаме с двайсет и четирима снайперисти, повечето са от „Делта“, четирима са от „Грей Фокс“. Има два „Блекхоук“ и две „Литъл Бърд“ от 160-та. И двете „Литъл Бърд“ са тежко въоръжени. Можем да изтеглим всички на „Блекхоук“, защото никога не се знае какво може да стане. — Човекът, който дава одобрение, е бащата на Мастърсън. Едър, висок мъж. Бащата на вдовицата — казват му „посланик“, сигурно е посланик — е дребен тип, дето за малко не си отишъл от инфаркт. Та останалите се опитват, доколкото могат, да го държат на тъмно. — Бащата на Мастърсън има огромна ферма недалеч. Няма писта, но за хеликоптерите няма да е проблем да кацнат. Ще погребат Мастърсън в гробището на фермата, след служба в малка католическа църква на някакво село, наречено Делайл, точно до фермата. Искаха да направят помпозно погребение, но старият — бащата на Мастърсън — категорично отказал. — А тук, след като президентът каже каквото има да казва, тялото ще бъде пренесено във фермата с катафалка. Ще присъстват единствено поканени, но очакват на гробището да се изсипят поне триста човека.
— Ти ще се оправиш ли с толкова хора?
— Щом се налага. Старият е мобилизирал щатската полиция на Мисисипи. Те са петдесет човека, ръководи ги един подполковник. А баш шефът, един полковник — яко копеле — е тук. Приятел е на семейството. Също и губернаторът. И шерифът, и всичките му заместници.
— Значи няма да има проблем с безопасността на семейството.
— Не — отвърна равнодушно Д’Алесандро. — Но ще ми бъде от полза, Чарли, ако знаех кой е гръмнал Мастърсън и защо. Освен това не е зле да ми кажеш кой иска да гръмне вдовицата и останалата част от семейството.
— Ще ти кажа каквото знам, Вик, но те предупреждавам отсега, че не е много. Нямам никаква представа кои са тези хора. Никаква. Знам само, че има нещо общо с брата на госпожа Мастърсън. Тя — преди малко, веднага след като кацнахме — ми призна, че хората, които са я отвлекли в Буенос Айрес, са искали да им каже къде е брат й, и заявили, че ще убият децата и семейството й.
— Тя не им е казала, така ли?
— Тя не знае къде е. Братът работи за ООН в Париж, но така и не успяхме да го намерим.
— Много интересно.
— Каза, че били убили Мастърсън, за да й покажат, че не си играят.
— А ти нямаш представа кой е погнал брата?
— Не. Знам само, че Мастърсън е застрелян с деветмилиметрови куршуми, произведени в Израел, а пехотинецът, който караше колата ми, е убит — и жената от Тайните служби в колата ми беше ранена, — като пъхнали дулото на автомата през прозореца и изпразнили пълнител със същите деветмилиметрови патрони.
— За „Мадсън“ ли говориш?
Кастило кимна.
— Ти откъде знаеш?
— Според мен сержант Маркъм е разбрал какво става, и докато се е опитвал да се дръпне от пътя, е натиснал бутона за сваляне и вдигане на прозореца. Автоматичен е и е заклещил „Мадсъна“.
— Много интересно. Не са много автоматите „Мадсън“. Това ли е всичко, което знаеш?
— Преди малко научих, от разговора с госпожа Мастърсън, че господин Мастърсън е бил застрелян, за да е ясно, че на всяка цена искат да се доберат до брата.
— Някой ще трябва да си поговори още малко с нея — заяви Д’Алесандро.
— Знам. Не знам колко време ще остане, но аз затова съм тук.
— Кой отговаря за тази работа?
— Аз.
— Питам за сега, след като вече са в Щатите. Ами след погребението?
— Аз, Вик.
