Заложникът

помощ, господин Д’Алесандро и хората му…

— Мислиш за „Бел Визаж“ ли? — намеси се Бетси Мастърсън.

— А ти какво мислиш за „Бел Визаж“! — попита Мастърсън.

— Там е добре, татко — отвърна тя. — Никой няма да ви безпокои там.

— Значи всичко е уредено. Значи, когато кортежът се отправи към плантацията, отиваме в „Бел Визаж“. Ще поговорим на спокойствие, след това ще отидем в плантацията. Можете да пътувате с мен. Какво ще кажете?

— Господине, нямам представа какво е „Бел Визаж“.

— Адът на комарджиите на крайбрежието. Там никой няма да ни притеснява.

— Както прецените, господине. Има един проблем. Трябва да се свържа с братовчед си.

— Братовчед ли? Сега пък за какво става въпрос?

— Извинете — прекъсна ги Торине. — Чувам, че оркестърът започна.

— Чарли, аз ще поема нещата, докато пристигнеш в… плантацията — обади се Вик Д’Алесандро, когато забеляза, че подполковник Макелрой се приближава към тях. — Полковник, ти с мен ли ще дойдеш, или ще останеш с Чарли?

— Чарли? — обърна се към него Торине.

— Ще се видим в плантацията — реши Чарли.

— Ти остани тук, миличка — разпореди се Уинслоу Мастърсън. — Ще отида да взема вашите и децата. — Той тръгна нагоре по стълбите, след това спря и се обърна. — Ако ви видят с мен, господин Кастило, може някой да прояви интерес, който е нежелан и за двете страни. Ще стигнете ли до „Бел Визаж“ сам?

— Да, господине.

— В такъв случай ще ви чакам там — отвърна Уинслоу Мастърсън и отново пое нагоре по стълбите.

Кастило погледна Вик Д’Алесандро.

— Имаш ли автомобил, Вик?

— Нито един свободен, Чарли.

— Можеш ли да се свържеш с някого от Тайните служби по радиостанцията?

Д’Алесандро кимна.

— Кажи, че ще ми трябва един „Юкон“ веднага, но не мога да кажа за колко време.

— Ще те послушат ли?

— Ти ще им кажеш, пък да видим какво ще стане.

Д’Алесандро наклони глава на една страна.

— Чуваш ли ме, Огилви? — попита той.

Госпожа Мастърсън го наблюдаваше с огромно любопитство.

— Той има микрофон — обясни Кастило.

— Господин Кастило иска „Юкон“ при „Глоубмастъра“ незабавно — заяви Д’Алесандро. Последва мълчание. — Каза ми само, че иска „Юкон“ веднага.

Д’Алесандро се изпъна и съобщи:

— Идва, Чарли.

— Кажи им сега да открият Фернандо Лопес — това е братовчед ми, предполагам, че е във ВИП залата, те знаят къде да го намерят — и да го доведат тук.

Д’Алесандро наведе глава и повтори заповедта, след това потвърди.

— Ще го направят.

Бетси Мастърсън срещна погледа на Кастило.

— Свекър ми много прилича на Джак, нали?

— Да, госпожо, и аз мислех за същото.

— Игра на гени — отвърна тя.

(ПЕТ)

Имение „Шангри-Ла“

Провинция Такуарембо

Република Уругвай

23:55, 25 юли 2005

Жан-Пол Бертран гледаше по Си Ен Ен церемонията във военновъздушната база Кислър.

„Голямо шоу спретнаха — мислеше си той с недоволство и възхищение. След това си каза: Това е точно шоу. Някой е застрелял Джак, а те се държат така, сякаш става въпрос за държавния секретар, а той бе най-обикновен заместник-посланик в забутано посолство.

Президентът е организирал шоуто, за да се покаже.“

Този път Жан-Пол гледаше не само заради Бетси и децата, ами заради баща си и майка си. Камерата бе уловила семейството, докато вървяха бавно след ковчега.

„Татко ми се струва добре, остарял, но изглежда добре за човек, който за малко не почина от инфаркт. Мама се занимава само с него. Бащата на Джак е същият като Джак. Също и голямото момче. Как, по дяволите, се казваше? Дали му казват Младши или Трети?“

Камерите не пропускаха нищо, докато семейството се настаняваше до президента. Той не само че целуна Бетси, ами я прегърна състрадателно.

„Това е специално за простолюдието, дето са гласували за него и го гледат в устата какво ще каже. Защо иначе ще е целият този цирк?

Държавният секретар също прегърна Бетси и я целуна, след това посланика и госпожа Лоримър и накрая децата.

Татко поне има вид на обиден.

Господи, не мога да я понасям тази надута свиня! И тя е същата стока като президента!“

— Скъпи американци — започна президентът и Жан-Пол Бертран едва се въздържа да не изключи телевизора, ала любопитството надделя.

— Изправям се тази вечер пред вас с две послания. — Едното е от ваше име. — Американският народ изказва искрените си съболезнования на семействата на Дж. Уинслоу Мастърсън и сержант Роджър Маркъм от морската пехота, които отдадоха живота си за Съединените щати. — Второто послание е лично от мен — продължи президентът. — То е отправено към онези, които подло убиха тези добри мъже. — Искам да повторя, че това безобразие няма да остане безнаказано. Наредил съм…

Жан-Пол Бертран изключи телевизора.

„Щеше да ми е приятно да погледам още малко семейството си, но ако затова трябва да гледам как този ръси простотии, просто няма да го бъде.“

ХIII.

(ЕДНО)

Апартамент „С“

Казино и курорт „Бел Виста“

Магистрала 90

Билокси, Мисисипи

22:30, 25 юли 2005

Когато тъмносиният, почти черен GMC „Юкон XL“ спря на ярко осветената алея пред хотела, един от портиерите отвори вратата на шофьора. Беше облечен в униформа на адмирал от имперския руски флот.

— Добре дошли в казино и курорт „Бел Виста“ — поздрави той. — С какво мога да ви помогна?

— Кажете ми къде да паркирам това чудо — помоли шофьорът.