— Същото ми разказа и дядо ви — разсмя се Мастърсън. — Както казват, светът е малък.
„Той разведрява обстановката с непринуден разговор — помисли си Чарли. — Отлага момента, когато ще чуе онова, което не му се иска да чува.
Какво да правя? Да го сваля на земята, за да отида във фермата му ли?
Не, мама му стара. Вик е там. Семейство Мастърсън са в безопасност.
Току-що докарахме сина му в ковчег, покрит с националното знаме.
Нека той определя крачката.“
— Много ме заболя, когато разбрах, че е починал — продължи Мастърсън. — Искрени съболезнования и на вас, и на цялото ви семейство.
След това се обърна и се изправи пред прозорците, загледан към трепкащите светлини в залива.
След малко, все още с гръб към тях, Мастърсън заговори отново:
— Знаете ли, че комарджийството цъфти по тези брегове от векове?
— Не, господине, не знаех — отвърна Чарли.
— И аз не знаех, господине — призна Фернандо.
— Първите комарджии са били мошениците, пиратите, които са упражнявали професиите си тук — продължи Мастърсън. — Обикновено отмъквали по-хубавките жени и ценната плячка от корабите, които пресрещали по Мисисипи.
— Нямах представа — обади се отново Фернандо.
— Сигурно затова съпругата ми се въздържа да споменава прадедите ни. Едно е да се гордееш, че са били свободни цветнокожи мъже в Ню Орлийнс още преди войната, а съвсем друго — да обясниш как са постигнали това.
— Моля? — попита Фернандо.
Мастърсън отпи дълга глътка и продължи:
— След битката за Ню Орлийнс Жан Лафит бил помилван заради подвизите си. Също и офицерите, и останалите от хората му. Повечето останали в Луизиана, ала някои, включително небезизвестният негодник капитан Алоя Хамел и синът му капитан Франсоа Хамел, които произлизали от Хаити, а преди това, разбира се, били дошли от Африка, се преселили тук, където земята била по-евтина, имало заливи и кътчета, където можели да разтоварват корабите, които нямало как да минат през митница. — Капитан — по онова време използвали френската дума
— Знам какво ще ни кажете — прекъсна го Чарли. — Синът на капитана, нали? Мастърсън.
Уинслоу Мастърсън бавно се обърна към прозореца, усмихна се и кимна.
— С течение на годините — продължи той — семейство Мастърсън се сдобило с доста земя в района. Част от нея била чудесна обработваема земя, друга част — покрита с гори, а пък теренът, на който е построен този ад за комарджиите, е бил никому ненужно блато.
— А сега — усмихна се Фернандо — аз знам какво ще кажете.
— Може би — усмихна се отново Мастърсън. — Преди петнайсет години някакви господа от Лас Вегас поискаха среща с мен, за да говорим за земята. Подозирам, че са останали неприятно изненадани, когато са открили, че не ора бос и гол с помощта на магаре.
Кастило и Фернандо се разсмяха.
— Знам, че бяха много разочаровани, когато им казах, че нямам намерение да продавам. Не им обясних, че не само не ми е приятно да продавам собствеността си, а и че съпругата ми си каза тежката дума. Тя искрено вярва, че собствениците на казина забогатяват за сметка на бедните. — Истина е, че всеки си има цена, а в моя случай хората от Лас Вегас разбраха каква е моята. Предложиха ми умопомрачителна за моите стандарти сума. И този апартамент, който мога да ползвам когато и колкото пожелая, плюс „пълна поддръжка“, което ще рече, че не плащам за нищо. Предполагам, все още таят надежди да идвам по-често, да си пийна както трябва и да сляза долу, за да им върна поне част от парите.
Кастило и Лопес се разсмяха.
— Отначало използвах апартамента, за да настанявам хора, които не ми се искаше да приема у дома — обясни Мастърсън и отпи от уискито. След малко добави: — Съпругата ми никога не е влизала тук.
Мастърсън ги погледна и допи чашата. Остави я внимателно на бара и се обърна към Кастило.
— Много добре — каза той. — Стига приказки. Кажете ми, господин Кастило, кой отвлече снаха ми и уби сина ми. Защо? Какво мога да направя, за да отмъстя за смъртта му?
— Добре, господине — кимна Чарли. — Ще ви кажа каквото зная, което не е много. Когато президентът научил, че госпожа Мастърсън е изчезнала и по всяка вероятност става въпрос за отвличане, той ме изпрати в Буенос Айрес…
— И нямате никаква идея кои са тези хора, така ли? — попита Мастърсън, след като Чарли приключи разказа си.
— Не, господине, нямам. Очевидно имат нещо общо с господин Лоримър. Затова ще се опитам да го намеря. Ако има нещо друго, каквото и да е, за което се сещате и което може да ми бъде от помощ…
Мастърсън кимна замислен.
— Тук има една прослойка, господин Кастило, заможни негри, които могат да проследят родословното си дърво до първите свободни цветнокожи. Става въпрос, че се чувстваме по-добре един с друг, отколкото с другите хора.
— И ние, тексасците, имаме нещо подобно в Сан Антонио — каза Фернандо.
Мастърсън се замисли и продължи:
— Сигурно. Дядо ви спомена, че е имал прадеди и от двете страни, които са загинали край Аламо, когато са се били с мексиканците. Не знам за Тексас, но ние сме малка общност. Повечето сме римокатолици. Изпращаме дъщерите си при монахините в Ню Орлийнс, където завършват гимназия, а синовете и братята ни учат в „Сейнт Станислаус“ тук, на Мисисипи. — Синът ми завърши „Сейнт Станислаус“, аз съм го завършил, баща ми също, дядо ми също. Завършил го е и Жан-Пол Лоримър, и баща му, а доколкото ми е известно, и дядо му. Майката на Джак и майката на Жан-Пол се познават от йезуитското училище в Ню Орлийнс, а след това са завършили колежа „Спринг Хил“ в Мобайл. Така че е било писано Джак да се запознае с Бетси и двамата да се залюбят още като тийнейджъри. — За огромна изненада на всички ни, връзката им продължи и след като Джак замина за „Нотр Дам“ с баскетболна стипендия. Двамата се ожениха против желанието на двете семейства, две седмици след като Джак се дипломира. Ние бяхме против единствено защото Бетси не беше завършила — тя е с една година по-малка от Джак — и че и двамата са прекалено млади. Техният аргумент — с който най-сетне се примирихме, бе, че ще бъдат разделени от спортната му кариера.
Той замълча и се усмихна.
— Бетси, подозирам, че е така, чула всичко, което се разправя за разхайтените играчи на „Селтикс“, решила, че не може да си позволи да изгуби Джак заради някоя пищна фенка. След като Джак щял да замине за Бостън, тя имала намерение да е неотлъчно до него.
Фернандо и Кастило се разсмяха.
— И тогава, кариерата на Джак бе прекратена най-неочаквано, когато го блъсна камионът с бира. Все се надявах да се върне в плантацията. Каза, че ще го стори в деня, в който се пенсионирам, и нито час по- рано. — Посланикът предложи да положи приемен изпит за дипломатическия корпус и останалите се съгласихме, че идеята е страхотна. Както всички казваха, светът ставаше все по-малък с всеки изминал ден и докато се пенсионирах, Джак вече нямаше да знае само френски и английски, а децата им щяха да видят нещо повече от монахините и братята тук. — С едно-единствено изключение, до сегашното нещастие, животът им вървеше чудесно, точно както ни се искаше на нас със съпругата ми и на посланика и госпожа Лоримър. Единствената неприятност бе неприязънта между Джак и Жан-Пол Лоримър.
Кастило тъкмо поднасяше чашата към устните си.
— Защо? — попита той.
— Отначало си мислехме, че става въпрос за политически различия, но когато помислихме по- задълбочено, разбрахме, че не е възможно това да е причината. Нещата започваха още по времето, когато
