двамата са били в „Сейнт Станислаус“. — Мастърсън замълча. — В момента правя това, което съпругата ми нарича „излагаш на показ мръсното ни бельо“. Но вие казахте „каквото и да е“. Искате ли да продължа?
— Да, господине, продължете — настоя Кастило.
— Малко след като Джак стана дипломат, го изпратиха в Париж. Двамата със съпругата ми отидохме да ги видим. Имаха апартамент на „Ке Анатол Франс“… Познавате ли Париж, господин Кастило?
— Да, господине.
— Мога да се ориентирам от „Триумфалната арка“ до „Плас де ла Конкорд“ без помощта на гид — похвали се Фернандо.
— Срещу Сена, погледнато от „Плас де ла Конкорд“ — продължи Мастърсън, — точно срещу реката, на „Ке Анатол Франс“, има жилищни сгради. Сещате ли се?
— Да, господине — кимна Фернандо.
— Скъпият квартал — уточни Кастило.
Мастърсън кимна.
— Джак и Бетси — тя беше в доста напреднала бременност — бяха взели апартамент в една от най- скъпите сгради на „Ке Анатол Франс“. Длъжността му бе толкова нищожна, че за него не бе предвидена квартира; на хора в неговото положение отпускаха незначителна сума, с която да си осигурят квартира. — Джак и Бетси си бяха намерили прекрасен апартамент, от който се виждаше „Бато-Муш“ на Сена, „Плас де ла Конкорд“… и цената, разбира се, беше прекрасна. — Попитах Джак дали е разумно да се перчи с богатството си. Той отвърна, че след като всички знаят каква компенсация е получил, би било лицемерно, ако се правят, че живеят с парите, отпуснати от посолството. По-късно стана по-дискретен. — Както и да е, двамата с Бетси направиха парти в наша чест. Жан-Пол Лоримър също бе в Париж. Беше напуснал Държавния департамент преди няколко месеца — по-късно научих, че малко след като разбрал, че Джак ще бъде изпратен в Париж, постъпил в ООН. Когато съпругата ми научи, че не е поканен на партито, защото двамата с Джак не се разбирали, тя настоя Бетси да го покани. — Нямаше и десет минути, след като Жан- Пол влезе в апартамента, той каза нещо на Джак, което Джак приел като антиамериканско. Разрази се грозна сцена. Бетси се разплака. С две думи, Джак го изхвърли — буквално го изхвърли — от апартамента. Доколкото знам, тогава са се видели за последен път. — Отначало мислехме, че става въпрос за политически различия — майката на Джак открай време казваше, че Джак е по-голям шовинист патриот от Патрик Хенри — но след като размислихме, разбрахме, ме нещата се коренят още в „Сейнт Станислаус“.
— Нещо не разбирам, господине — обади се Кастило.
— Зеленоокото чудовище, господин Кастило. Нарича се завист — поясни Мастърсън. — Жан-Пол е три години по-голям от Джак. Футболният отбор на „Сейнт Станислаус“ не е върхът, но затова пък имат изключителен баскетболен отбор. Жан-Пол успя да си извоюва място чак накрая. Затова пък Джак успя още в девети клас. Двамата играеха заедно. Джак се превърна в звездата на отбора още от самото начало. И „Селтикс“, и останалите предложиха първо на него, докато беше още в гимназията. — След това дойде стипендията за „Нотр дам“. Жан-Пол отиде да учи в „Спринг Хил“, където не се отличи нито в спорта, нито в учението. Джак беше върхът на игрището, освен че стана и отличник. — След това „Селтикс“ му предложиха договор за огромна сума пари, а малко по-късно го блъсна камионът. Когато получи неприлично голямото обезщетение, двамата със съпругата ми разбрахме, че Жан-Пол е обзет от черна завист — нещо, в което не мога дори за миг да обвиня майка му и баща му, — защото ние бяхме по-заможни от семейство Лоримър. — Жан-Пол стана дипломат като баща си. Първото му назначение беше в Либерия. Когато Джак започна, го изпратиха в Париж. По-късно научих, че през всичкото време е смятал, че аз съм се погрижил. Истината е, че нямах абсолютно нищо общо. Честна дума. — Жан-Пол си подаде оставката и постъпи в ООН. Тогава го изпратиха в Париж. Там завари Джак и Бетси в апартамента на „Ке Анатол Франс“.
— Виж ти! — възкликна Кастило.
— Макар да ви разказах всичко това, господин Кастило — продължи Мастърсън, — не мога да повярвам, че Жан-Пол има нещо общо с убийството на Джак. Не мога и да допусна, че се е забъркал в нещо незаконно. Той е от хората, които през целия си живот се подчиняват на правилата, но по начин, който им е от полза, защото нямат куража да ги нарушат.
— Да не би да става дума за наркотици? — попита Фернандо. — Това е доста опасен бизнес.
— Просто не мога да го допусна дори като някаква далечна възможност, господин Лопес — отвърна Мастърсън. — Може да има нещо общо с Ирак.
— Едва ли, господине — отвърна Кастило.
— Ако оставя въображението си на воля — продължи Мастърсън, — възможно ли е да се окаже, че Жан-Пол по някакъв начин е ядосал израелците? Тяхната разузнавателна агенция… Мосад? Нещо такова.
— Да, Мосад — кимна Кастило. — Официално се води Институт за разузнаване и специални задачи.
— На Мосад им се носи славата на безпощадни — завърши мисълта си Мастърсън.
— Може и така да е — зачуди се Кастило. Опита се да събере мислите си. — Всички стрелци — и онзи, който е застрелял господин Мастърсън, и сержант Маркъм, и специален агент Шнайдер — са стреляли с деветмилиметрови куршуми, израелско производство.
Усети се прекалено късно. „Боже, дрънкало такова, защо го каза?“
— Не трябваше да го казвам — избъбри бързо той. — Изглежда умът ми не работи както трябва. Това просто доказва, че израелците произвеждат много муниции. Едва ли специален отряд снайперисти от Специалните части на Мосад биха се заели с подобна задача.
— Може би не — съгласи се Мастърсън. — Като се замисля обаче, не бива да изключваме израелското участие.
— От друга страна — продължи замислен Кастило, — тъй като наоколо се търкалят толкова много израелски муниции, може пък Мосад да са ги използвали. Защо не?
— Което ни насочва към Жан-Пол Лоримър и връзките му с французите — отвърна Мастърсън. — Това трябва да е ключът.
— Да, господине, може и да е така. С малко късмет ще бъда в Париж преди посолството ни да затвори. Не че има значение, ако е затворено. Представителят на ЦРУ там ще трябва да се откаже от вечерния си коктейл.
Мастърсън се разсмя.
— Ходили сте в Париж, нали?
— Да, господине.
— И какви са тези коктейли? — попита Фернандо.
— Това е нещо малко за отпускане, което си пийваш по пътя на връщате към къщи — обясни Кастило и двамата с Мастърсън се засмяха.
Фернандо поклати глава. Мастърсън отново се разсмя.
— Добре ли познавахте сина ми, господин Кастило?
— Не — отвърна Чарли. — Но от малкото, което видях, ми допадна.
— Затова ли сте толкова ентусиазиран да откриете тези хора?
— От една страна, да, господине. Но, от друга страна, е лично. Искам да открия хората, които простреляха специален агент Шнайдер и сержант Маркъм.
— Мислите ли, че правителството ще сподели ентусиазма ви? Или просто ще остави въпроса да отшуми?
— Не очаквам от тях ентусиазъм, господине, но очаквам пълното им съдействие.
— Може да са намесени други приоритети — предположи Мастърсън. — Да не се окаже, че когато обърнете камъка, отдолу ще лъснат червеи, които предпочитат да останат скрити? Може да има някаква връзка с националните интереси.
— Господин Мастърсън, когато бях на „Еър Форс Едно“ с президента, той нареди на посланик Монтвейл, директор на Националното разузнаване, и на държавния секретар да ми осигурят всичко, което поискам, а аз възнамерявам да поискам от ЦРУ всички данни, с които разполагат за Лоримър. Ще изискам от ФБР, от Агенцията за борба с тероризма и Агенцията за борба с наркотиците, от министерството на пощите и далекосъобщенията, от министерството на земеделието да ми изпратят всички данни, с които разполагат.
