Заложникът

— Смятате ли, че ще помогне, ако се обяви награда — достатъчно висока, за да се полакоми всеки — за предоставена информация?

— Просто не е необходимо да го правите, господине.

— Не забравяйте, господин Кастило, че ако нещо…

— Благодаря ви, господине, няма да забравя.

— Има ли още нещо, което да ми кажете?

— Не се сещам, господине.

— Тогава най-добре да вървим в плантацията, преди да се притеснят къде сме се скрили.

— Господине, исках да поговоря с вас за плантацията — започна Кастило. — Много ми се иска да замина рано утре сутринта, а и трябва да върна Фернандо в Сан Антонио…

— Фернандо няма намерение да се връща в Сан Антонио — прекъсна го Фернандо. — Фернандо винаги е искал да отиде в Париж посред лято. Някой веднъж каза на Фернандо, че през юли в Париж няма нито един французин. Само си помислете каква красота и няма нито един французин, който да я скапва.

Мастърсън се разсмя.

— Говорите съвсем като сина ми, господин Лопес. — Обърна се към Кастило. — Много ми се иска да прекарате нощта в плантацията, ако не по друга причина, то защото Бетси ще се зарадва, когато разбере, че ви имам същото доверие, което ви има и тя.

„Боже господи!“

— Мога само да се надявам да оправдая доверието и на двамата.

„Което е почти сигурно, че няма да успея да постигна.“

(ДВЕ)

Военновъздушна база „Поуп“

Северна Каролина

07:15, 26 юли 2005

— Диспечерски контрол „Поуп“, тук „Лиър пет-нула-седем-пет“ — обади се полковник Джейк Торине по микрофона.

— „Лиър пет-нула-седем-пет“, тук „Поуп“.

— „Поуп“, тук „Седем-пет“. Виждате ли ни на радара?

— Виждаме ви, „Седем-пет“.

— Очаквано кацане на „Поуп“ след седем минути. Очакваме разрешение за кацане.

— „Лиър пет-нула-седем-пет“, уведомяваме ви, че „Поуп“ не приема граждански самолети.

Полковник Торине се обърна към майор К. Г. Кастило, който бе на лявата седалка.

— И сега какво ще наредите, капитане, шефе и така нататък? — попита той.

— Мислех, че няма да има проблем — отвърна Кастило.

— Винаги проверявай — посъветва го Торине. — Запиши си го, Чарли.

— Вас двамата май ви няма много по тази част, а? — обади се невинно Фернандо Лопес, коленичил между седалките, и майор Кастило размаха заканително пръст.

Полковник Торине отново включи предавателя.

— „Поуп“, „Седем-пет“ има разрешение за кацане на „Поуп“. Потвърждение от генерал-лейтенант Макнаб от Командване на специални операции.

— „Седем-пет“, нямаме данни за разрешение…

— И докато проверявате, ни дайте разрешение, ако обичате. Говори полковник Джейкъб Торине от Военновъздушните сили. Чакам потвърждение.

Майор Питър Денис от американските Военновъздушни сили, дежурен този ден, така и не успя да намери човек в цялата база, който да потвърди или да отрече, че „Лиър пет-нула-седем-пет“ има разрешение за кацане. Не успя да се свърже и с генерал Макнаб.

С огромно нежелание, тъй като нямаше друга алтернатива, майор Денис позвъни на генерал-майор Оскар Дж. Уинтърс, командващия базата, в квартирата му, където той закусваше, и обясни какво се е случило.

Генерал-майор Уинтърс бе напълно наясно, че според правилника на базата, „Поуп“ трябва да оказва съдействие на Форт Браг и на армейските поделения там. Знаеше, че генерал-лейтенант Брус Дж. Макнаб от Американската армия командва и 82-ра военновъздушна дивизия, и специалната военноморска школа.

Освен това знаеше, че генерал „Скоти“ Макнаб е нестандартна личност и за темперамента му се носят легенди. Освен това Уинтърс знаеше, че във Военновъздушните сили има полковник на име Джейкъб Торине. От къде на къде Торине пилотира цивилен „Лиърджет 45 XR“? Уинтърс нямаше представа, а единственото, което знаеше, бе, че по-голямата част от живота си Торине е бил командос, а всички знаеха, че командосите са странни птици и са част от Специалните части.

Мъдрите генерали, независимо дали бяха от Военновъздушните сили или от армията, полагаха всякакви усилия, за да не мачкат генерал-лейтенантите независимо от кои сили бяха.

Генерал-майор Уинтърс нареди на майор Денис да даде на „Лиър пет-нула-седем-пет“ разрешение за кацане и да го накара да остане на пистата, където две „Хъмвита“ на охраната, въоръжени с 50-калиброви картечници, щяха да го посрещнат и да открият стрелба, в случай че лъскавият самолет се окажеше летящ троянски кон.

— Идвам веднага, майоре — успокои го генерал-майор Уинтърс.

Докато пътуваше към базата в синия си додж, Уинтърс успя да се свърже с генерал Макнаб на мобилния.

— Генерал Макнаб — започна той, — току-що научихме, че цивилен „Лиърджет“ се кани да кацне на „Поуп“, пилотиран от човек, който се представя за полковник Джейкъб Торине от Военновъздушните сили. Твърди, че вие можете да потвърдите, че има разрешение за кацане. Тръгвам към пистата.

Генерал Макнаб веднага разбра.

— Аз също. Благодаря, Оскар. Ще те чакам там.

„Лиърджет 45 XR“ стоеше неподвижен на пистата от десет минути, когато и генерал-лейтенант Макнаб, и генерал-майор Уинтърс пристигнаха.

Генерал Макнаб поведе всички, изправен на предната седалка на „Хъмвито“. Беше дребен, мускулест, розовобузест мъж с огненочервени гъсти мустаци. Носеше камуфлажна униформа, авиаторски очила и зелена барета. Уинтърс го последва с доджа.

Когато „Хъмвито“ спря на десетина метра от „Лиъра“, генерал Макнаб скочи на земята и се приближи до самолета, подпрял ръце на ханша, докато оглеждаше пилотската кабина с арогантността на генерал Джордж С. Патън. Едър мускулест капитан слезе от „Хъмвито“ и застана зад генерал Макнаб.

Генерал-майор Денис слезе от доджа и се приближи до Макнаб и капитана на Зелените барети.

Вратата на „Лиъра“ се отвори и полковник Торине и майор Кастило, и двамата в костюми и вратовръзки, заслизаха. Отдадоха чест, което вдъхна увереност на майор Денис, който реши, че ако не бяха военни, нямаше да отдадат чест.

— Добро утро, господине — поздравиха почти едновременно Торине и Кастило.

Уинтърс отвърна на поздрава. Макнаб замахна небрежно с ръка в отговор.

— Трябва да призная, Оскар — каза генерал Макнаб, — че много добре познавам тези двамата, и грозният наистина е полковник Джейк Торине.

Макнаб погледна Торине.

— Знаех си, че няма да оставят дъртофелник като теб да пилотира самолети още дълго. — След това погледна Кастило. — Виждам, че майор Кастило се е осмелил отново да похлопа на вратата ми.

Макнаб се обърна към Уинтърс.

— Когато си помисля, че капитан Уолш е най-ужасният адютант, който съм имал, Оскар, си спомням за времето, когато майор Кастило изпълняваше тази роля, и разбирам, че греша. Кастило беше просто невероятен.