— Веднага щом стигна във Вашингтон, господине, ще се обадя в „Чайна Поуст“, за да видя кой е на разположение.
— Това пък какво е? — попита Фернандо.
— Някои разправят, Фернандо — обясни Макнаб, — че „Чайна Поуст“ — ние с братовчед ти сме членове — действа като бюро по труда за бивши, или пенсионирани оперативни работници, които имат нужда от пари и нямат нищо против да ги заработят и по не дотам честен начин. — Обърна се към Кастило. — Ако искаш, Чарли — извинявай,
— Отлично, господине. Много ви благодаря.
— Предполагам, че ще бъде в твоя полза, ако им подхвърля, че заплащането ще бъде в съответствие с уменията.
— Парите не са проблем, господине.
Макнаб кимна.
— Втори въпрос — продължи той. — Какво, по дяволите, става?
— Вчера, господине, непосредствено след кацането, госпожа Мастърсън сподели с мен, че похитителите й и убийци на господин Мастърсън…
— Значи ще се опиташ да откриеш въпросния Лоримър, така ли? — попита Макнаб, когато Кастило приключи.
— Да, господине. Ако имам късмет, късно днес следобед ще бъдем в Париж.
Макнаб помълча за момент, очевидно замислен.
— Искаш двете радиостанции и операторите да тръгнат с теб, нали правилно съм те разбрал?
— Да, господине.
— Ал? — обърна се Макнаб към Уолш.
— Господине, ще бъдат в централата, когато приключите тук — отвърна капитан Уолш.
— Най-разумното, което можем да направим за радиото за Буенос Айрес, е да качим оператора на полета на „Американ Еърлайнс“ в 23:10 от Маями. Така ще е там утре сутринта в 06:20 местно време. Радиостанцията обаче ще бъде проблем. Не ми се иска да минава през тяхната митница, не само защото може и да не я пуснат… затова се обадих на секретар Кохън, докато беше все още на „Еър Форс Едно“ на път към Вашингтон. Тя обеща някой в Маями да облепи радиостанцията със съответните дипломатически стикери, така че да мине през митницата, без никой да я отваря. Ще бъде адресирана до посланика. Нещата може и да не минат съвсем безболезнено, защото нямам много доверие на Държавния департамент. — Затова, когато пристигна във Вашингтон, ще позвъня и ще разкажа на посланика какво става и какво изпращам. Той свестен ли е? Нали знае с какво се занимаваш и няма опасност от него да изтече информация?
— Изключителен човек, също и Алекс Дарби — помните ли го?
— Представителят на ЦРУ в Зарандж ли?
Кастило кимна.
— И той е там. Аз не си го спомних, но той обясни кой е. Много е свестен. Той знае как да прекара радиостанцията през митницата и ще се справи.
— Има ли към кого да се обърнеш, ако ти потрябват снайперисти? — попита Макнаб, а когато забеляза учуденото изражение по лицето на Кастило, продължи: — Можем да вкараме хора там, Чарли, на черно, разбира се, но ако ти трябват спешно, ще ги спуснем по въздуха. Това означава или с наш „С–22“, замаскиран като птичка на „Еър Парагвай“, или някой „727“ — не правя намеци, — или с „Глоубмастър III“, който има по-далечен обхват, но пък трудно може да остане незабелязан.
— Не съм обмислял възможността да изпратя снайперисти там — призна Чарли. — Не знам за какво могат да ми потрябват. Ако нещо изникне, добре, има някои хора, които ще ми свършат отлична работа. Има един от Тайните служби и агент от Агенцията за борба с наркотиците. Накратко, сигурно още неколцина морски пехотинци ще ми дойдат добре.
— За всеки случай мога да ти изпратя един контейнер с дипломатическа поща. Оръжия, очила за нощно виждане, зашеметяващи гранати и каквото там трябва. Да кажем, за шестима човека.
— Добре, господине. Чудесна идея. Чувствам се неловко, защото не се бях сетил сам.
— Макар да си бил възпитаник на най-добрия, Чарли, най-добрият никога не е очаквал от теб съвършенство — отвърна Макнаб.
— Полковник! — Кастило се обърна към Торине. — Как ще се отрази новата тежест върху презокеанския полет?
Торине обмисли внимателно въпроса.
— Контейнерът ще бъде приблизително сто и петдесет килограма.
— Няма да бъде повече от сто и шейсет — уточни капитан Уолш. — Мунициите няма да са много; преценихме, че можете да се заредите и там.
— Тези сто и петдесет килограма няма да променят кой знае колко нещата, Чарли — отвърна Торине.
— Ами ако някой започне да любопитства какво има на „Лиъра“?
— Митниците рядко проверяват какво има на самолета, стига да си остане на самолета — обясни Джейк.
— Сега ли искате да ги вземете? — попита Макнаб.
— Не, господине, обмислях въпроса, но ми се струва, че не е много разумно. Не ми се иска да ме спипат с шест „Кар–4“.
— Значи го пращаме с дипломатическа поща — реши Макнаб. — Нещо друго?
— Не, господине. Поне не се сещам.
— Добре — отвърна Макнаб. — Сега ще оправим всичко. — Обърна се към капитан Уолш. — Върви доведи готвача.
Готвачът се появи почти веднага.
Макнаб се изправи. Останалите го последваха.
— Слушам, господине — изпъна се сержантът и се опита да не издава колко е нервен. — Всичко наред ли беше, господине?
— Май не си отскоро в армията — започна Макнаб.
— Вече шестнайсет години, господине.
— Сержант, закуската беше първокласна и можете да се гордеете.
— Благодаря ви, господине. Много ви благодаря.
— Така. — Макнаб подаде ръка на сержанта, след това се обърна към другите: — Хайде, клоуни, измъквайте се навън и да ви видя на джипа.
Готвачът се усмихна широко и ги последва навън.
(ТРИ)
Близо до Ричмънд
Вирджиния
08:40, 26 юли 2005
— „Вашингтон център“. — Фернандо Лопес се бе настанил на дясната седалка и говореше по микрофона. — „Лиър пет-нула-седем-пет“ с дестинация национално „Рейгън“. Имаме специално разрешение за кацане „Шест тире А тире две седем“. Очаквано време след десет минути.
— „Лиър нула-седем-пет“, имате разрешение за летище „Рейгън“. Започнете спускане на хиляда и петстотин метра. Свържете се с диспечерски контрол на „Рейгън“ на 122.7.
— Благодаря, „Вашингтон център“ — отвърна Фернандо и превключи честотите. — Диспечерски контрол „Рейгън“, тук „Лиър пет-нула-седем-пет“.
— „Нула-седем-пет“, тук „Рейгън“. Виждаме ви на радара. Поддържайте същата посока, скорост и темп на спускане. Докладвайте отново на височина хиляда и петстотин.
