— Моля да ме извините.
— Президентът моли господин Кастило да го придружи.
— Искам да знам с какво се занимава Юнг — заяви бързо Чарли.
Държавният секретар кимна. Секретарят на Вътрешна сигурност вдигна палци.
Кастило се изправи и бързо тръгна към вратата.
— Чарли — подвикна Хол. — Източникът да не би да е приятелят от Виена?
— Да, господине.
— В миналото беше надежден, нали? — попита Хол.
— О, да, господине — потвърди Чарли и излезе.
Исаксън затвори вратата.
— Той не ми отговори на въпроса — заяви Монтвейл.
— Президентът го повика, Чарлс — обясни Хол.
— Не съм свикнал разни дребни офицерчета да не отговарят на въпросите ми, когато ги питам нещо, и, честно казано, отношението му никак не ми харесва — продължи да се перчи Монтвейл.
— Чарлс — обади се държавният секретар. — Може ли да ти кажа нещо?
— Разбира се.
— Доколкото на мен ми стана ясно от тази среща, поне така даде да се разбере президентът, поне той се доверява на Чарли, нещо, което ти може и да не одобряваш…
— Разбрах ти намека — прекъсна я саркастично Монтвейл.
— Доколкото аз разбрах от тази среща, Чарлс — обади се и секретар Хол, — президентът даде ясно да се разбере, че Чарли Кастило дължи обяснения единствено и само на него. Да не би да не съм разбрал?
Монтвейл погледна държавния секретар за помощ. След като стана ясно, че тя няма да каже и дума, той стана.
— Трябва да се освежа преди церемонията. Един господ знае колко време ще стоим на жегата и влагата…
(ДВЕ)
Президентският апартамент на борда на „Еър Форс Едно“
Билокси, Мисисипи
21:05, 25 юли 2005
— Чарли — започна специален агент Исаксън, когато сложи ръка на бравата на президентския апартамент. — Том Макгайър донесе една чанта за теб.
— В която има, отчаяно се надявам, летни дрехи.
— Точно така. Има и един 45-и калибър. Трябваше да кача сака на борда, затова се наложи да прегледам какво е сложено вътре.
— Къде е?
— Вътре. — Исаксън посочи вратата до президентския апартамент. — Това е медицинският център. Ако президентът те освободи навреме, сигурно ще успееш да свалиш тези вълнени дрехи. В хангара ще бъде като в пещ.
— Когато се качиш на небето, Джоуел Исаксън, ще бъдеш възнаграден.
Исаксън се усмихна, след това отвори вратата към президентския апартамент.
Очевидно това бе личният кабинет на президента. В него имаше бюро и кожен стол с висока облегалка, два фотьойла пред бюрото и канапе зад него.
— Господин президент — провикна се Джоуел Исаксън. — Майор Кастило е тук.
— Влизай, Чарли — обади се президентът. — В банята съм. Влизай и все направо.
Чарли влезе направо и завари президента на САЩ да се подпира с една ръка на скрин, докато си обува панталоните. В малкото помещение бяха сложени две единични легла. Върху едното бе метнат костюмът, който президентът току-що бе свалил, а на другото лежеше сакото, което щеше да сложи.
— Ще ти бъде топло с тези дрехи — заяви президентът, докато натъпкваше ризата в панталоните.
— Том Макгайър ми е донесъл летен костюм, господине.
— Щом приключим, веднага се преоблечи. Бързо. Господ и охраната на президента не чакат никого, включително и президента.
— Така е, господине.
— Няма да се бавим. Първо, един бърз въпрос. Какво представлява госпожа Мастърсън?
— Висока и елегантна. Много интелигентна.
— Ще плаче ли, има ли опасност от истерии?
— Съмнявам се, господин президент.
— Слава богу. Така. В конферентната зала не ти казах, че за да те запазя далече от злите погледи и езици в Белия дом, искам да стоиш колкото е възможно по-далече от там.
— Слушам, господине.
— Освен това казах поверително на Мат Хол, че той ще бъде свръзката между нас. С други думи, ще образуваме нещо като триъгълник. Ако по някаква причина го няма, на телефонистите е казано да прехвърлят разговорите ти директно при мен, а за теб има пропуск по всяко време в Белия дом. Само представи документ за самоличност и ще те пуснат.
— Слушам, господине.
— Натали Кохън не е особено доволна от създаването на звеното, но ще се примири. На директорите на ЦРУ и ФБР ще им хареса още по-малко, но и те няма да се противопоставят. Чарлс Монтвейл е категорично против. Знам защо. Подозирам, че вече търси недостатъците ти, за да ги изтъкне пред мен. Ще поговоря с него. Ако ти създава проблеми, кажи на Мат Хол. Или на мен.
— Добре, господине.
— Как според теб прие звеното генерал Нейлър? — попита президентът.
— Господине, струва ми се, че реакцията му беше много подобна на моята.
— По-точно?
— Че давате прекалено голяма отговорност и власт на един нисш офицер.
— Премислил съм добре, Чарли. Не е набързо взето решение. Върви да се преоблечеш.
(ТРИ)
Военновъздушна база „Кислър“
Билокси, Мисисипи
21:20, 25 юли 2005
Джейк Торине бе застанал до последното стъпало пред „Еър Форс Едно“, когато Чарли Кастило излезе. Видяха, че „Глоубмастър III“ бе влязъл през огромните врати на просторен хангар и че хангарът е пълен.
Пред него и вътре, ограничени от въжени бариери и кордон пожарникари, се бе събрала огромна тълпа зрители.
По-навътре в хангара се бяха струпали летци от Военновъздушните сили. До тях бе готов оркестър на морската пехота. Имаше малък подиум и катедра с президентския печат в самия край на хангара. Най-отзад бяха подредени поне петдесет американски знамена — „естествено, че са петдесет, по едно за всеки щат“ — разположени от двете страни на президентското знаме.
До него бе поставено знамето на държавния секретар, на секретаря на Вътрешна сигурност и чисто новото знаме на директора на Националното разузнаване. След тях бяха подредени знамената на армията, флота, Военновъздушните сили, морската пехота и бреговата охрана и още десетина лични знамена — „червеното с четирите звезди е на Нейлър“, — поставени специално за церемонията, повечето от които поставени на платформата.
Пред подиума бе отряд от десет морски пехотинци в парадни униформи, а до тях втори отряд, съставен
