които били дошли с намерението да се сдобият с нещо на безценица.
— Така твоята
— Какво? — прекъсна го Торине.
— Унгарската ми леля Олга — обясни Кастило. — Тя живееше тук при нас, докато… на колко бях, Ото, на седем или на девет?
— Беше на осем, когато Олга почина — отвърна Гьорнер. — Както и да е, тъй като имали злато в Южна Африка, Олга и съпругът й, който все още бил жив по онова време, успели не само да запазят имотите си в Източна Африка, ами купили на търг холдингите на Госингер, които в противен случай щели да попаднат в ръцете на алчните французи и англичани.
— След Втората световна война комунистите в Унгария конфискували, разбира се, каквото тя притежавала, но когато Стария най-сетне успя да я измъкне от Унгария, тя все още бе във владение на собствеността си в Африка. Остави я на Стария, когато почина. Той пазеше имотите, докато не прецени, че след освобождението Кения няма да се превърне в Африканския рай, за който тръбяха чернокожите лидери.
— За пръв път чувам всичко това — призна Кастило.
— Просто е трябвало да попиташ, Карл — засече го Гьорнер. — Важното е, че хората си научили урока. Разбрали, че е разумно да разполагат с твърда валута извън страната, в която живеят. Така швейцарските банки станали незаменими благодарение на стриктните си правила за банкова тайна.
— Цялата работа била да се изнесат парите от страната, без да разбере правителството. Това означавало, че трябва да имаш приятел в страната, където искаш да скриеш златната си кокошка. За германците мястото, където можеш да намериш приятели — в някои случаи дори роднини, — се оказала Аржентина. През трийсетте, хората лесно забравят, Аржентина разполагала с най-големия златен резерв в света.
— Ние имали ли сме нещо общо с цялата тази работа? — попита Кастило.
— Да — потвърди Ото. — Прадядо ти, а след него и дядо ти, започнали да купуват вестникарска хартия от Аржентина.
— Нещо не разбирам — призна Чарли.
— За вестниците са необходими огромни количества хартия — обясни Гьорнер. — Затова никой не се учудил, когато фирма „Госингер“ започнала да купува хартия от Аржентина, където била значително по- евтина, отколкото в Дания и Норвегия, да не говорим за Щатите и Канада. А отначало правителството не се било усетило колко е евтина.
— Наистина не разбирам — настоя Кастило.
— Да кажем, че хартията от Дания струвала по петдесет долара на тон. Това е само пример, защото нямам представа какви са били цените навремето. Американската и канадската била по четирийсет на тон. Докато аржентинската струвала трийсет. Без допълнителни такси „Дрезднербанк“ прехвърляла, да кажем, три хиляди долара на аржентинска банка за сто тона вестникарска хартия. Сумата — платена, стоката — получена. Точка по въпроса. Истината е, че хартията струвала две хиляди и петстотин. Което означавало, че на всеки сто тона оставали по петстотин долара, които влизали по сметка.
— Ние сме го правили, така ли? — попита Чарли, неспособен да повярва.
— О, да. И „Мерцедес Бенц“ са го правили. И „Ман Дизел“ са го правили. И „Сименс“ са го правили. Няма пивоварна, включително и нашите, които да не са го правили. — Той замълча. — Според теб откъде са дошли парите за икономическото чудо, което възроди Германия също като феникс след пълната разруха през 1945 година?
— Аз си мислех, че всичко се дължи на плана „Маршал“ — намеси се Торине. — И на усилията на Германия.
— Всичко това е вярно, полковник — потвърди Гьорнер. — Планът „Маршал“ ни хранеше и ни предпазваше от лапите на Съветския съюз. А златната кокошка, оставена в чужбина, ни осигури суровините, от които се нуждаехме, за да работим.
— Все още ли правим подобни неща? — поинтересува се Кастило.
— Дядо ти приемаше Хуан Д. Перон за не по-малко опасен от Хитлер. Преместихме златната кокошка още преди да се родиш.
— Защо тогава момчетата от Марбург пращат парите от „Петрол срещу храни“ там?
— И до това ще стигна, но това е разказ, който си има две страни и ще ми отнеме известно време, за да чуете всичко. А одеве каза на господин Кранц, че искаш да демонстрира телефона чудо.
— Да, трябва да проведа някой и друг разговор.
— Ще довършим разговора по-късно.
(ШЕСТ)
— Излъгах те, Ото — призна Кастило. Бяха застанали на сянка под стената на конюшнята, облегнати на стената, докато Кранц свързваше приемника. Малка сателитна антена бе насочена към небето. Имаше контролен панел, подобен на малък лаптоп с няколко допълнителни редици шарени копчета.
Хелена бе изчезнала нанякъде заедно с момчетата. Кастило се питаше дали се опитва да ги предпази от кръстника им и дали Ото не й бе дал дискретно знак да ги отведе, за да не гледат и слушат повече.
— Това никак не ме учудва — отвърна Ото.
— Не се продават. „AFC“ пускат страхотни неща на пазара, но точно тези са само за военните.
— Какво толкова им е специалното? — попита Ото.
— Готово, господине — обади се Кранц.
— Кодиране на гласа? — попита Кастило.
Кранц му подаде слушалка, малка, черна също като на факс.
— Гласът е кодиран, господине.
— Всичко останало наред ли е? — попита Кастило.
— Сигналът е чист и мога да пусна на говорител.
— Добре. — Кастило му върна слушалката.
— Готово, господине — докладва Кранц след миг.
— Дик? — обади се Кастило.
Гласът му бе превърнат в дигитален електронен пулс, след това закодиран и за частица от секундата прехвърлен към сателит на трийсет и пет хиляди и шестстотин километра над земята, прехвърлен към друг сателит, след това предаден към сателитната чиния на комплекса „Небраска“. Там съобщението се разкодираше и зазвучаваше в слушалката на майор Х. Ричард Милър Младши.
Гласът на Милър прозвуча със секунда закъснение — след като бе преминал през същата серия мерки за сигурност — и проехтя от високоговорителите, монтирани до конюшнята.
— Здрасти, Чарли.
— Къде, по дяволите, беше? Опитваме се да се свържем с теб от часове.
— Ти се включи преди дванайсет секунди — отвърна Милър.
— Сам ли си?
— Със секретар Хол, Агнес и Том.
— Сигналът достатъчно силен ли е, за да пуснете разговора на говорител?
След няколко секунди прозвуча непознат мъжки глас:
— Говорител в изправност.
След още няколко секунди се чу гласът на секретаря на
— Добре ли е така, Чарли?
— Чувам ви ясно, господине.
— Казвай, Чарли. Какво научи? След това аз ще ти кажа добрите новини — обеща Хол.
— Лоримър е бил посредник в „Петрол срещу храни“ — започна Кастило. — Цяла сюрия хора искат да го пратят на оня свят не само заради сделките, ами защото е отмъкнал куп пари — по всяка вероятност, шестнайсет милиона долара — от големите играчи.
