09:30, 28 юли 2005
Когато застанаха на регистратурата на хотела, дежурният мениджър ги уведоми, че търсят хер Гьорнер по телефона, и ги поведе към края на рецепцията, където бяха телефоните.
Кастило го наблюдаваше нетърпеливо.
След няколко минути Гьорнер се върна усмихнат.
— Беше Ерик Кочиан — заяви той. — Сега се качваме по стаите, мятаме по един халат и отиваме на баня.
— Нямам време за парна баня — заяви Кастило. — Дойдох да се видя с въпросния Кочиан.
— За тази цел, Карл, трябва да отидеш на баня.
— Това пък какво трябва да означава?
— Да ти призная, нямам търпение — усмихна се Гьорнер. — Как го бяха казали? „Какво става, когато неустоима сила се сблъска с неподвижен предмет?“ Сега е моментът да разберем.
— Няма ли да ми обясниш какви ги дрънкаш? Или смяташ да ми пускаш гатанки с това самодоволно изражение?
— Ерик е свикнал да ходи на парна баня по това време — обясни Гьорнер. — Предложи да поговорим в банята. Другият вариант е да обядваме заедно в „Карпатия“ в един и половина. Намира се…
— Много добре знам къде се намира — прекъсна го Кастило. — Боже мили!
Загърнати в пухкави хавлиени халати, обути в чехли, гениталиите им обхванати от малки — Кастило бе убеден, че стават прозрачни, когато се намокрят — памучни бандажи, Кастило, Гьорнер, Фернандо, Торине и Кранц влязоха в парната баня на хотела.
— Страхотно — възкликна сержант Кранц. — Все едно че сме в древния Рим.
— Това е била идеята, да прилича на древния Рим — отвърна Гьорнер. — Разправят, че термалните извори са били тук от векове.
— Къде е Кочиан? — попита Чарли.
— Малко след средата на басейна — посочи Гьорнер. — Виждаш ли го, отпуснал се е по гръб във водата.
Във водата имаше поне петнайсет човека, разговорите им бяха напълно неразбираеми заради акустиката. По средата на басейна, водата стигнала почти до шията му, се виждаше глава с ореол от бяла коса, почти скрита зад масата във водата. На масата се виждаше метална кана, пепелник, няколко вестника и списания, две книги и мобилен телефон.
Мъжът ги наблюдаваше с безизразно лице, стиснал в уста дебела пура.
— Сега какво? Скачаме и плуваме до него ли?! — попита Кастило.
— Би било по-любезно да влезеш във водата, без да я разплискваш, и да се приближиш бавно към него — предложи Ото. — Това е баня, Карл, не плувен басейн.
Гьорнер остави хавлиения халат на мраморна пейка, изхлузи чехлите и слезе бавно в басейна по стълбите.
„Не съм и предполагал, че ще се срамувам — каза си Кастило — но Ото в този бандаж е направо «потресаваща» гледка.“
Когато Ото стъпи на последното стъпало, водата му стигаше до кръста.
„Сега поне висулките му и хърбавите му крака не се виждат.“
Чарли тръсна глава, метна халата на мраморната пейка, бързо влезе във водата и запристъпва след Гьорнер.
Фернандо, Торине и Кранц също свалиха халатите, спогледаха се, поклатиха глави, след това някой от тях изрева:
— Готови! Старт! Гмурни се!
И тримата цопнаха в басейна.
Рошавите побелели вежди на Ерик Кочиан се извиха на руменото му лице при тази проява на невъзпитание.
— Добро утро, Ерик — поздрави Гьорнер, когато се приближиха.
—
— Запознай се с Карл Госингер, Ерик — продължи Гьорнер. — Помниш ли го?
— Видният и незаменим кореспондент на „Тагес Цайтунг“ във Вашингтон ли? За този ли Карл Госингер става дума?
—
— Много обичах и майка ти, и дядо ти — започна Кочиан. — Затова пък не одобрявах твърде чичо ти Вили. Ти много приличаш на Вили.
— Благодаря ви, че споделихте впечатленията си с мен — отвърна Кастило на немски, след това мина на разговорен виенски диалект. — Имате ли нещо против да прескочим празните приказки, хер Кочиан? Нямам време за игри.
— Съкрушен съм — въздъхна Кочиан. — Знам със сигурност, че имаш достатъчно време, за да играеш игри с Ото и читателите ни.
— Моля?
Възрастният мъж извади ръка от водата и без да го интересува, че капе, посочи „Американ Кънсърватив“.
— Има причина — поясни кратко Кастило.
— Много по-лесно е да откраднеш нечия статия и да я представиш за своя, нали?
— Има причина — повтори Кастило.
— Много ми се иска да разбера каква е тази причина — настоя Кочиан.
— Защото работата ми на кореспондент на „Тагес Цайтунг“ във Вашингтон е прикритие за дейността ми — отвърна директно Чарли.
— И каква е тази дейност?
— Аз съм офицер от армията.
Кочиан се замисли и дръпна от пурата.
— Искаш да кажеш, офицер от разузнаването, предполагам? — уточни той.
Кастило кимна.
Кочиан погледна Ото и Гьорнер кимна.
— Моля да ме извините, хер Госингер. Вече съм стар и умът ми не действа достатъчно бързо. Просто не разбирам защо офицер от разузнаването на Американската армия признава този факт. И то пред истински журналист.
— Защото според Ото сме на една страна.
— И коя е тази страна, господин офицер от разузнаването?
— Тръгнал съм по следите на хора, готови на убийство, за да прикрият, че са се облагодетелствали от „Петрол срещу храни“. Вие не се ли занимавате със същото?
Гьорнер кимна.
— И какво ще направите, когато разберете кои са тези хора?
Кастило не отговори веднага. Огледа се и забеляза, че публиката — Торине, Фернандо и Кранц — са силно заинтересовани.
„Кранц може и да разбира виенския разговорен диалект. Затова пък Торине и Фернандо не схващат и дума. В момента виждат, че двамата със стареца разговаряме не особено приятелски.“
— Не мога да повярвам, че американското правителство все още не знае кои са въпросните хора — продължи Кочиан. — Да не говорим какви са политическите последици.
— Не знаем кой уби шефа на мисията ни в Буенос Айрес, един много приятен сержант от морската пехота, и рани един от моите агенти.
— Добре. Да поговорим. Ако откриеш кои са хората, какво ще стане?
— Аз ще се разправям с тях.
— „Отмъщението е мое, каза Господ“, господин Госингер.
— Заповедите ми са да се справя с тях.
