— Работи в ООН. Джак не може да го понася.
— Защо?
Дарби сви рамене.
— Не ми е казал. Но е очевидно.
След тези думи Дарби смени темата.
— Да отговоря на първия ти въпрос. Какво бих направил, ако бях на мястото на Джак Мастърсън — вече се страхувам, че той го е направил: — щях да вдигна телефона и да се чуя с приятеля си от „Хиберния“. „Изтегли ми един милион, метни се на следващия самолет и ми ги донеси, без да казваш на никого ни дума.“
— Може да не е толкова лесно — опита се да обясни Кастило. — Богатите не държат много налични пари, нито пък в разплащателни сметки. Дори един банкер ще се затрудни да освободи един милион, без някой да започне да задава неприятни въпроси.
— Защо ми се струва, че говориш от личен опит? — засече го Дарби.
Кастило не обърна внимание на забележката.
— А един милион в банкноти по сто заема доста място. Сто хиляди, извадени от Федералния резерв, са толкова голям пакет.
Той разпери ръце.
— Чарли, ти наистина ли живееш в апартамент в „Мейфлауър“? — попита Дарби.
На Кастило му се прииска да не обърне внимание и на този въпрос, но след това размисли.
— Това пък откъде го чу?
— От същия тип, който ми разказа как си ядосал директора на ЦРУ. Няма да ти кажа кой е, но го познаваш. И той беше в Афганистан с нас. Не се притеснявай; харесва те.
— И какво друго е изтропал приятелят ми с голямата уста?
— Че парите ти идват от тексаски петрол.
— Да, от Тексас съм и мога да си позволя да живея в „Мейфлауър“. Може ли да не бистрим повече този въпрос?
— Добре.
— Има нещо като закон — продължи Чарли, — че когато искаш да теглиш десет хиляди или повече в брой, банката трябва да съобщи на някого. Не знам на кого, може би на данъчните, но се съобщава на някого. И още нещо. Не съм много сигурен, но има закон, според който си длъжен, ако изнасяш десет хиляди — дали не бяха пет хиляди — в брой от страната, да ги обявиш.
— Ще попитам Тони. Той със сигурност знае. Или пък някой от агентите, дето ни ги пратиха от Монтевидео. Не може да не знаят.
Звънна мобилен телефон. И двамата извадиха своите.
— Здрасти, Чарли. — Гласът на Кенеди имаше метално звучене. — Как върви?
Дарби прибра своя мобилен и погледна Кастило с огромен интерес.
— Какво става, Хауърд? — попита Кастило.
— Един общ приятел много държи да те види.
— Сериозно?
— Няма търпение.
„Защо ли тази работа ми се струва страшничка?“
— Поласкан съм. Защо?
— Нямам никаква представа. Ти какво правиш в момента? Къде си?
— Пия кафе в един ресторант в Сан Исидро.
— Няма да ти отнеме повече от два часа, Чарли. Да мина ли да те взема? Кой е ресторантът?
— Чакай малко, Хауърд — спря го Кастило и дръпна мобилния от ухото си.
Горчивият опит го бе научил, че микрофоните на мобилните телефони са изключително чувствителни. Натисна няколко копчета, докато открие функцията за заглушаване, а след това, за да се презастрахова, вдигна бедро и пъхна апарата отдолу. Бедрата му бяха единственото, което със сигурност щеше да покрие телефона.
Очевидно Дарби бе стигнал до същото заключение, защото се усмихна с разбиране. Кастило също се усмихна.
— Има един, с когото трябва да се видя на всяка цена — обясни той.
— Надявах се, че е Тони, за да ни съобщи, че са чули нещо.
— И аз — отвърна Чарли. — Има ли някаква друга причина, поради която да е наложително да се върна в посолството?
Дарби поклати глава.
— Аз обаче трябва да се върна. Казах на Джак, че ще отида с него, за да прибере децата от училище. Нали ще се оправиш сам до хотела?
— Няма проблем.
Кастило се надигна, извади телефона и натисна ново копче, за да прекъсне функцията „Заглушаване“.
— Чуваш ли ме, Хауърд?
— Каква е тази работа, дяволите да те вземат?
— Намирам се в ресторант „Канзас“ на „Либертадор“.
— Знам къде е. След десет, най-много петнайсет минути, ще бъда при теб. Със същия автомобил съм. Излез да ме чакаш на улицата.
— Защо не минеш на паркинга? Така на ФБР ще им бъде по-лесно.
— Изобщо не е смешно, дяволите да те вземат!
— Просто се майтапех, Хауърд.
— След десет минути да си отпред — нареди Кенеди и прекъсна.
Дарби го наблюдаваше любопитно.
— Наша си шега — обясни Кастило. — Още един, когото ФБР не обича много.
Дарби кимна.
— Такива ги има много. Защо не си разменим номерата на мобилните?
— Ако се каниш да разкажеш на Лауъри — или Мастърсън, или посланика — защо съм тук, просто ще си загубиш времето.
— Няма да е тази вечер. Може би утре. Но не и преди да съм те предупредил. А и не се знае какво може да се случи тази вечер.
— Благодаря — каза Кастило и подаде на Дарби мобилния си, за да запише номера.
(ДВЕ)
Черният „Мерцедес Бенц S500“ се появи сред трафика по „Авенида Либертадор“ и Кастило застана на самия край на тротоара, за да го видят. Автомобилът спря и някой отвътре отвори задната врата. Видя седналия Кенеди.
— Качвай се, Чарли — нареди Кенеди.
Колата потегли в мига, в който Кастило хлопна вратата.
—
—
„Това не е никакъв виенски акцент. Не е дори чешки. Приятелчето Фредерик, по всяка вероятност е унгарец.
Защо се ровя? Какво ми пука?“
Мерцедесът зави наляво. Минаваха през жилищен квартал, който много приличаше, поне така му се струваше на Кастило, на хубавите квартали на Сан Антонио, само че всички къщи тук бяха скрити зад стени — някои от тях с бодлива тел отгоре — и почти всички с решетки на прозорците.
Кенеди докосна ръката му и му подаде нещо. Приличаше на черна кадифена качулка.
— Какво е това?
