— Кадифена качулка — отвърна Кенеди. — Сложи си я.
„Вече знам защо ми се стори страшно. На това му се казва «интуиция».“
— Шегуваш се, нали?
— Ни най-малко. Нали го знаеш шефа ми. Много държи на усамотението и спокойствието.
— Майната ти, Хауърд, майната му и на шефа ти! — изрече бавно и спокойно Чарли. След това повиши глас, за да го чуе Фредерик: — Спри колата!
— За бога, Чарли, няма нищо лично!
— Спри колата, за да не се налага да те наранявам, Хауърд.
— Върни ни в ресторанта — нареди Кенеди на немски, след това се обърна към Кастило: — Знаеш, че тая работа няма никак да му хареса.
— Гледай да му предадеш какво съм казал: „Да си го начукаш, Алекс“. Спри най-сетне проклетата кола.
Кенеди се поколеба за момент, след това нареди на Фредерик да спре до тротоара.
Кастило слезе, тресна вратата и тръгна към „Авенида Либертадор“. Чу „Мерцедеса“ да потегля.
Бе изминал три пресечки по „Либертадор“, когато забеляза „Мерцедеса“. Беше паркирал до тротоара, а Кенеди бе застанал до вратата. Държеше нещо в лявата си ръка.
„Не вярвам да е толкова тъп, че да извади пистолет и да ме накара насила да се кача, но никога не се знае.“
Когато Чарли приближи, разбра, че Кенеди държи мобилен телефон.
— Обаждане за вас, хер Госингер — подхвърли шеговито Кенеди. В усмивката му се четеше неудобство.
— Ако на Фредерик дори му мине през ум да слезе от колата, ти заминаваш или в реанимацията, или в моргата — предупреди Кастило.
Кенеди подаде телефона на Кастило, отстъпи три крачки назад и разпери ръце, за да покаже, че няма намерение да предприема каквото и да е.
Кастило не откъсваше очи от него, докато вдигаше телефона към ухото си.
— Ало?
— Ако Хауърд те е обидил по някакъв начин, приятелю — започна Алекс Певснер на руски, — моля те да приемеш извиненията ми.
— Хауърд следваше нарежданията ти. И повече не ме наричай приятел — продължи Чарли на руски. — Там, откъдето идвам, приятелите си имат доверие и не ги карат да си нахлузват торби на главите.
— Когато пристигнеш, приятелю, ще разбереш защо проявявам малко повече предпазливост от обикновено. Освен това ще разбереш, че за мен наистина си скъп приятел.
— Защо ми е да ходя където и да било?
— Защото те моля като приятел.
— Няма да ми бъде приятно, ако се наложи да нараня Хауърд.
— Няма да се наложи. Моля те, дай ми няколко часа от времето си.
„За каквото и да става въпрос, за него е важно. Той не моли хората, направо им нарежда, а когато не направят онова, което той си е наумил, ги убива.“
— Добре — съгласи се Кастило след внимателно премерено колебание.
— Благодаря ти, Чарли — отвърна Певснер и прекъсна.
Кастило погледна Кенеди и му подхвърли мобилния.
— Влизай в колата, Хауърд, и нахлупи качулката — нареди Чарли.
Стана му жал за Кенеди, когато забеляза изражението му.
— Майтап, Хауърд, майтап.
(ТРИ)
Пътят минаваше през квартал „Сан Исидро“, покрай разположени един до друг интересни ресторанти срещу жокей клуба „Сан Исидро“. Той имаше представа къде се намира. Дядо му ги бе водил тук с братовчед му Фернандо поне пет-шест пъти още докато бяха в гимназията.
След това бързо излязоха на магистралата — тя беше с по шест платна във всяка посока — и макар всичко това да бе ново за него, Кастило бе сигурен, че това е старата магистрала „Пан Американ“. Аржентинците я разширяваха от години и очевидно най-сетне бяха приключили така наречената
След шест или седем километра, които изминаха с най-малко двайсет километра над допустимата скорост от сто и трийсет — което означаваше, че пътуват с над сто и петдесет километра в час, — стигнаха до разклонение и Фредерик пое наляво. Табелите сочеха, че дясното отклонение е за магистралата към Уругвай, а те се бяха насочили към Пилар.
Стигнаха до пост за пътна такса, ала не спряха, само намалиха, колкото апаратът да отчете преминаването и бариерата да се вдигне, след което Фредерик пак настъпи газта и отново подкара с превишена скорост.
От лявата им страна се виждаше огромна фабрика, правоъгълна сграда на три етажа, поне триста метра дълга, свързана с четири гигантски кръгли бетонни силоза. „LUCCETTI, LA PASTA DE MAMA“ — гласяха деветметровите надписи на силозите.
Кастило се изкиска. Кенеди го погледна.
— Семейството на мама очевидно много обича да похапва макарони — подхвърли Чарли.
Кенеди се усмихна и поясни:
— Тук италианците са повече от испанците.
Магистралата се стесни — само по три ленти в посока, — а ограничението на скоростта все още беше сто и трийсет километра в час, въпреки че Фредерик продължаваше да кара значително по-бързо.
Зад оградата на магистралата се виждаха големи приятни ресторанти и нови салони на „Ауди“, „БМВ“ и други европейски и японски автомобили. Чарли забеляза единствено емблемата на „Форд“ от американските производители и се зачуди разсеяно дали „Мерцедес Бенц“ имат свое представителство.
Като дете бе минавал и по този път, но тогава пътят бе само с две платна и водеше от Буенос Айрес към вилите и именията в провинцията.
Очевидно районът около Пилар се бе превърнал в скъп квартал — все някой трябваше да купува аудитата и беемветата, — но поне от магистралата не се виждаха къщи, само бизнес сгради, които обслужваха хората с пари.
Фредерик излезе от магистралата и минаха покрай липсващия салон на „Мерцедес“, както трябваше да се предполага, елегантна сграда от другата страна на пътя, разположена непосредствено до супермаркет „Джъмбо“.
След това излязоха на двулентов път, който накара Фредерик да намали на сто и десет, после наби рязко спирачки и зави към двуетажна къща с червен покрив, очевидно предназначена за охраната на портата.
Издяланият от дърво надпис гласеше:
КЪНТРИ КЛУБ „БУЕНА ВИСТА“
Четирима охранители препречиха пътя им. Двама прегледаха щателно „Мерцедеса“, преди да вдигнат бариерата на червено и бяло райе. Всички от охраната бяха въоръжени, а в къщата се виждаше стойка с шест пушки. Приличаха на американски „Итака“.
„Ето на това — помисли си Кастило — му се казва охраняван обект.“
Щом влязоха, забелязаха знаците за ограничение на скоростта трийсет километра и бабуни на всеки двеста метра. Този път Фредерик се съобрази с ограничението.
Влязоха навътре и чак когато се отдалечиха достатъчно от портата, забелязаха първите къщи.
Мерцедесът мина по извита алея покрай няколко великолепни къщи, заобиколени от забележително поддържани градини. Тук нямаше решетки по прозорците, както в скъпите къщи на „Сан Исидро“. Минаха покрай игрище за поло — отстрани бяха подредени още от прекрасните къщи — след това покрай още едно,
