на важни.
— Имах известни трудности, докато ме пуснат да вляза — призна Кастило.
— От видяното досега, Кастило, хареса ли ти Буенос Айрес?
Чарли се канеше да отговори, когато осъзна, че Дарби е преминал от английски на пущу, един от основните диалекти в Афганистан. Другият беше афгански персийски.
Дарби забеляза изненадата по лицето на Кастило и се разсмя.
— Май не ме помниш? — продължи той на пущу.
Кастило поклати глава.
— За последно се видяхме в Зарандж — подсети го Дарби. — Там се мотаеха разни високопоставени офицери от армията, които не можеха да решат дали да те предадат на военен съд, или да те върнат у дома окован, или да те наградят с медал. Ставаше въпрос за един откраднат „Блекхоук“, доколкото си спомням.
— Значи край с прикритието ми — отвърна Чарли на пущу. — А ти какво правеше в Зарандж?
Зарандж бе град на границата между Иран и Афганистан.
— Ръководех агенцията там. Какво стана с черния, дето му размазаха коляното?
— Ако питаш дали оживя, да, наред е.
— Благодарение на теб. Бях там, когато върна хеликоптера. Той сам нямаше да успее — едва ли някой от тях щеше да успее, — ако не беше тръгнал след тях.
— Той щеше да направи същото и за мен — отвърна Кастило. — А за него мога да ти кажа, направо не е за вярване, той стана — поне за известно време — шеф на представителството на Агенцията в Луанда, Ангола.
— Мислех, че може да сте двамата — подхвърли Дарби.
— За какво говориш?
— Хич не ми се мисли колко часове и пари профуках, докато питах и разпитвах за откраднатия „727“ — обясни Дарби. — В Ленгли бяха изпаднали в истерия, защото не успяваха да го открият. И най-неочаквано преустановиха търсенето и не дадоха никакво обяснение. Направо умирах от любопитство, така че месец по-късно, докато бях в Агенцията, поразпитах. Един стар приятел ми довери, че някакъв надут перко, казвал се Кастило, започнал да си вре носа в делата на Агенцията и взел че го открил и го откраднал, с което направо вбесил Агенцията. Реших, че си ти, още повече че директорът на ЦРУ искал да разпъне на кръст шефа на представителството в Луанда, бивш офицер от
— И ФБР не ме обичат особено — призна Чарли.
— Така че сега се питам какво правиш тук и защо размахваш документи на Тайните служби.
— Те са напълно редовни.
— И аз така реших. Сантини веднага щеше да надуши, ако имаше нещо гнило. Или щеше да му е наредено да не задава никакви въпроси.
— Едва ли ще успея да те убедя да не задаваш въпроси.
— Хич не се надявай.
— Президентът ме изпрати да открия какво става със съпругата на Мастърсън.
— Казваш го така, сякаш президентът ти е звъннал и ти е казал: „Кастило, заминаваш за Буенос Айрес“, а не ти е пратил заповедта по каналния ред.
— Всъщност президентът каза: „Искам да разбера как и защо се е случило, при това бързо, защото нямам намерение да чакам който там отговаря за случая да скалъпи набързо някакъв доклад.“
— Той ти го е казал лично, така ли?
Кастило кимна.
— И ти мислиш, че ще скалъпя набързо някакъв доклад, така ли?
— Не. Според мен си готов да направиш необходимото, за да върнеш жената на нещастния човек жива и здрава.
— Благодаря ти — отвърна Дарби.
Последва дълго мълчание, след това Дарби каза:
— Сега ще похапнем хубаво, а аз ще трябва да реша на кого какво и кога да разкажа за теб.
— Ще ми кажеш ли какво решение си взел?
— Ще ти кажа.
— Благодаря — кимна Кастило.
IV.
(ЕДНО)
Ресторант „Канзас“
„Авенида Либертадор“
„Сан Исидро“
Провинция Буенос Айрес, Аржентина
13:15, 22 юли 2005
— Според теб каква част от шейсетте милиона е получил? — обърна се Чарли към Дарби.
Седяха на една маса до пълния с народ бар в „Канзас“ и пушеха пури с кафето.
Няколко минути седяха смълчани, всеки потънал в мислите си, а въпросът изникна неочаквано. На Дарби му бе необходима секунда, за да се съсредоточи.
— Чарли, надявам се, не питаш от голо любопитство.
— Просто се питах, ако има искане за откуп и той реши да тегли една майна на правилата, за да си върне жената, дали разполага с достатъчно пари, за да плати?
— Какво са казали хората? Великите умове мислят еднакво.
— Имаше нещо такова.
— В интерес на истината, данъчните са лапнали своя дял, като знаеш каква е сумата, значи половината, след това от щата Луизиана също са си поискали данъка върху доходите. С други думи, той е получил към осем милиона и половина по онази част от споразумението, което касаело загубените приходи по договор, а данъците и таксите са изяли половината. Останалата част от споразумението е била компенсация за болка, страдания и разни подобни. Тя вече не се облага.
— Тоест говориш за повече от четирийсет милиона долара. Те къде са?
— Сега вече са много повече. Има един тип — двамата с Джак били съученици в някакво частно даскало — от Национална банка „Хиберния“ в Ню Орлийнс, който управлява парите му. При това се справя забележително добре.
— Той от Ню Орлийнс ли е?
Дарби поклати глава.
— От другата страна на Мисисипи, от някакво градче, Пас Крисчън, в залива. Бетси е от Ню Орлийнс. Баща й, пенсиониран посланик, все още живее там.
— Проверил си значи Мастърсън?
— Не съм. Той ми разказа. Двамата с Джак се запознахме, докато бяхме в Париж преди години. Близки сме. Аз съм — след баща му — изпълнител на завещанието му. Затова, изглежда, прецени, че трябва да знам в какво се забърквам.
Кастило кимна и двамата отново замълчаха.
— Има и още един проблем, дето му се е стоварил на главата на нещастника. Трябва да съобщи на семейството на Бетси — обясни Дарби.
— А на своето семейство дали е казал?
— Едва ли ще каже на своя баща, преди да съобщи на бащата на Бетси, а бащата на Бетси като нищо ще получи сърдечен удар. Буквално. Има много слабо сърце.
— Някой спомена нещо за зет.
