Заложникът

— Оставих децата в училище — обясни Мастърсън. — Стори ми се, че там са струпали повече полиция от обикновено.

— Много възможно, Джак — съгласи се Лауъри.

Мастърсън погледна Сантини.

— Добро утро, Тони.

— Добро утро, господине. Господин Мастърсън, това е специален агент наблюдател Кастило.

Мастърсън се усмихна и протегна ръка.

— От ФБР ли сте? От Монтевидео? Канех се да ви потърся.

— Аз съм от Тайните служби, господин Мастърсън — уточни Кастило. — Просто минавам. Току-що научих какво се е случило.

Мастърсън поклати глава и помълча за кратко. След това каза:

— Най-зле ми действа това, че не знам какво става. Какво искат тези мръсници? Защо не са се обадили досега?

„Горкият нещастник.“

— Канех се да предложа, Джак — още преди господин Кастило да се появи — Тони да работи съвместно с хората от ФБР — започна Лауъри. — Стига вие, господин Кастило, да нямате нищо против, може би двамата с Тони…

— Чудесна идея — прекъсна го Мастърсън. — Как се казваше в рекламата? Не беше ли „Брейнсторминг“? Между другото, те къде са?

— Използват кабинета на Агенцията за борба с наркотиците — посочи Лауъри.

— Можем да използваме моя кабинет — предложи Мастърсън. — Най-добре да отидем при тях.

Лауъри се изправи.

Погледна Кастило.

— Ще накарам секретарката да ви донесе пропуска там.

Кастило му се усмихна и кимна.

— Извинете ме — намеси се Мастърсън. — Господин Кастило… или да ви наричам агент Кастило?

— Господин става, а Чарли е още по-добре.

Мастърсън му се усмихна.

— Добре, Чарли. Запознай се с Алекс Дарби, търговското ни аташе. Най-важното е, че ми е приятел.

Дарби подаде ръка на Чарли. В очите му се четеше любопитство.

Приятелят търговско аташе ли се интересува какво прави тук агент от Тайните служби, или представителят на ЦРУ?

— Здравейте, господин Кастило.

— Здравейте — отвърна Чарли.

Това усмивка ли беше по тънките устни на Дарби?

„Какво, по дяволите, ставаше тук?“

Кабинетът на Агенцията за борба с наркотиците — просторно помещение с дванайсет бюра и огромна конферентна маса, плюс три по-малки остъклени офиса — се намираше на третия етаж на посолството.

Седмината мъже, насядали около конферентната маса, скочиха, когато Мастърсън влезе.

„Трима са с кобури. Сигурно са агенти от Агенцията за борба с наркотиците.“

— Не ставайте — махна с ръка Мастърсън и се усмихна.

Те го поздравиха в един глас с „Добро утро, господине“.

— Реших, че ако помислим заедно — започна Мастърсън — и разнищим положението, може да стигнем до някой нов извод. Нали нямате нищо против?

Чу се нов хор.

— Разбира се, господине.

Седналият начело на масата въоръжен мъж се отдръпна и предложи мястото си на Мастърсън. Заместник-посланикът веднага се настани.

— Запознайте се със специален агент наблюдател Кастило от Тайните служби. — Мастърсън посочи Чарли, а след това подаде ръка на един от другите мъже. — Предполагам, вие сте агентите на ФБР от Монтевидео?

— Да, господине — кимна мъжът. — Специален агент Дорман. А това е специален агент Юнг.

Специален агент Юнг беше ориенталец.

„Със сигурност не е кореец — реши Чарли. — Не е и японец. Най-вероятно китаец.“

Юнг огледа Чарли с много по-голям интерес от Дорман.

— Предполагам, вече сте се запознали с господин Сантини, зачисления към посолството агент от Тайните служби? — попита Мастърсън.

Агентите на ФБР кимнаха.

— Според мен най-доброто място, от което да започнем, е началото — продължи заместник- посланикът. — Две неща, господа. Първо, вие сте експертите. Аз нямам опит с подобни неща. Второ, тази работа ще се получи единствено, ако споделяте всичко, което ви хрумне. Да започнем с онова, което аз подозирам, че е началото. Смята ли някой от вас, че трите катастрофи — обърнете внимание, че през последния месец имах три катастрофи — са нелепо съвпадение?

Погледна Юнг.

— Да започнем с вас, господин Юнг.

След малко повече от два часа Мастърсън сам разпусна брейнсторминга. Идеите на присъстващите бяха свършили — дори най-откачените и шантави — преди повече от половия час, но на никого не му се искаше да предложи да прекратят. Мастърсън не бе по-наясно с положението, отколкото когато започнаха, а всички го съжаляваха и дори се чувстваха виновни, че нито те, нито той знаят какво да правят.

Докато Мастърсън, Лауъри, Сантини, Дарби и Кастило стояха пред асансьора и Кастило се питаше защо не тръгнат пеша по стълбите, Дарби наруши мълчанието.

— Хрумна ми нещо — заяви той и погледна часовника си. — До дванайсет остават две минути. Може пък господин Кастило да забележи нещо в „Канзас“, което ние сме пропуснали. Джак, нали нямаш нищо против, да го заведа там на обяд? Ти, ако искаш, обядвай с Тони и Кен.

Кастило забеляза, че Мастърсън е искрено изненадан от това предложение. Мастърсън се канеше да се възпротиви, но тъй като бе готов „да се хване и за сламка“, премълча и кимна.

— Чудесна идея, Алекс.

— Ние ще идем пеша до „Рио Алба“ — реши Тони Сантини. — Кен черпи.

— Ще те взема навреме, Джак, за да приберем децата от училище — успокои го Дарби.

Когато асансьорът спря на втория етаж, Дарби докосна ръката на Кастило, за да му подскаже, че продължават. Останалите слязоха.

Когато стигнаха в мазето, Дарби извади мобилен телефон, натисна едно копче и заяви, без да се церемони:

— Ще взема колата ти; ти не пипай моята. Връщам се малко след два.

Минаха покрай автомобилите, Дарби посочи фолксфаген „Голф“ и се настани зад волана. Кастило разбра веднага. Дарби не искаше да използва автомобил на посолството със шофьор. „Голфът“ беше с обикновени аржентински номера. По някаква причина Дарби не искаше да го виждат в ресторанта с кола на посолството.

Едва когато охраната на портата поиска документите на Кастило, Чарли се сети, че са останали при Лауъри.

— Не ме бавете с тези глупости — сопна се грубо Дарби на безупречен испански. — Достатъчно е да знаете, че господинът е с мен.

Макар и с нежелание, охраната ги пусна да излязат от посолството.

— Половината са приятни хора — обясни Дарби. — Останалите са като този. Много обичат да се правят