трябваше да е разбрал, че може да ми има доверие. Което, разбира се, означава, че аз не мога да му имам доверие…“
— Входът е малко по-надолу от лявата страна — посочи Кенеди. — Струва ми се, че има опашка и ще се наложи да чакаш.
— Сигурно чакат за визи — предположи Кастило. — Служебният вход май беше от дясната страна. Остави ме някъде там.
След секунда мерцедесът отби до тротоара. Чарли видя как мъжът на предната седалка скочи, за да му отвори вратата. Обърна се към Кенеди и му подаде ръка:
— Благодаря ти, Хауърд.
— Надявам се, няма да съобщиш на аташето по правните въпроси как си стигнал до посолството.
— По дяволите, Хауърд! Казах ти, че тук няма ФБР.
— Щом казваш.
— Майната ти, Хауърд.
— Стига, Чарли. Просто те дразнех.
— Не е вярно.
— Виж, дай сериозно да вечеряме заедно или да пийнем по нещо. Може и двете — предложи Кенеди.
— Добре. Обади ми се.
Той слезе от „Мерцедеса“ и бързо пресече. Между елементите от барикадата имаше достатъчно място, за да се провре. След като премина препятствието, той видя портата, кабината на охраната и въртящата се бариера на оградата от ковано желязо.
В кабината на охраната бяха трима с униформи, подобни на полицейските, и някакви нашивки по ръкавите. В отворените им кобури се виждаха пистолети, вероятно „Смит и Уесън 357 Магнум“.
Той извади кожения калъф с документите от Тайните служби и показа картата си на охраната.
— Искам да се видя с господин Сантини — заяви на английски той.
— Този вход е само за служители на посолството — обясни човекът от охраната доста надменно и посочи далечния край на посолството.
„Копеленце гадно, ти май дори не погледна документите ми!
Аржентинско подобие на ченге отказва достъп на агент от американските Тайни служби до посолството? Тая няма да я бъде!“
— Хвани се веднага за проклетия телефон и съобщи на пехотинеца, че агент на Тайните служби на Съединените щати чака на вратата — сопна се Кастило на испански.
Изненадан от безупречния му испански, както и от резкия тон, охраната даде знак на Кастило да покаже отново документите си. Друг от охраната грабна слушалката на телефона.
Кастило му обърна гръб.
„Нямаше нужда от тази дребна проява на раздразнителност. Какво, по дяволите, ми става?
Но пък, от друга страна, така щеше да реагира един истински агент на Тайните служби. Джоуел едва ли би постъпил по този начин, но Том Макгайър нямаше да търпи никакви простотии от псевдоохраната.“
Забеляза, че черният мерцедес още не е потеглил.
„Искаш да се увериш, че наистина ще вляза ли, Хауърд?
Не. Опитваш се да видиш дали ще ме пуснат веднага, което ще означава, че ме познават, или дали ще ме подложат на простотиите на местните охранители, защото не знаят кой съм.“
Усмихна се и махна дружелюбно с ръка, след което черният мерцедес потегли.
— Бихте ли ме последвали,
Кастило се обърна и забеляза, че въртящата се бариера се движи. Мина през нея, придружен от аржентинеца.
— Имате ли мобилен телефон или други електронни уреди, господине?
— Мобилен — отвърна на испански Кастило.
— Налага се да го оставите при мен, господине. Ще ви бъде върнат на излизане.
— По този въпрос ще се разбера с пехотинеца — сопна се Кастило на испански и тръгна към сградата на посолството.
Охранителят се поколеба за момент и тръгна след него.
Пред остъкления вход се бяха събрали поне петнайсет човека. Всички до един пушеха.
„Питам се дали върлите непушачи в правителствения сектор са наясно колко време губят тези хора, за да излязат да дръпнат по един фас навън? Сметнали ли са колко струва това на данъкоплатците?
Добре, Чарли. Престани с гневните изблици. Бъди малко по-любезен.“
Във фоайето бяха подредени пейки от хром с кожени седалки — също както по летищата, подпрени на стените, под портретите на президента, вицепрезидента и държавния секретар, а зад стъклена преграда бе седнал сержант — пехотинец в риза с цвят каки, тъмносини панталони и бял кобур.
— С какво мога да ви помогна, господине? — попита пехотинецът.
Чарли му подаде калъфа с документите и сержантът ги огледа щателно.
— Искам да се видя с господин Сантини.
— Отказа да предаде мобилния — изпя нападателно охранителят.
Сержантът вдигна слушалката и натисна копче.
— Обажда се сержант Волкман, Първи пост — представи се той. — Господин Кастило иска да се срещне с вас, господине. — Последва мълчание, след което сержантът каза: — Да, господине! — Погледна Кастило.
— Господин Сантини ще слезе веднага, господине — обясни пехотинецът. — Заповядайте, седнете.
Посочи пейките.
— Той има мобилен — обади се отново охранителят.
— Моля да ме извините, господине — заговори отново пехотинецът.
Кастило го погледна.
— Въоръжен ли сте, господине? — попита той и посочи детектора пред вратата, която водеше навътре в посолството.
Кастило поклати глава.
— Благодаря ви, господине.
Чарли се отпусна на една от пейките. Държавният секретар се взираше в него със строго изражение.
„Натали, защо не убеди президента да не ме изпраща тук?“
Охранителят възнагради Кастило с гневен поглед, докато излизаше от фоайето.
Само след минута Сантини мина през детектора.
— Добро утро, господине — протегна ръка той. — Току-що научих за посещението ви.
— Как си, Сантини? — попита Кастило и стисна ръката му.
Сантини се обърна към пехотинеца.
— Може ли да взема за специален агент наблюдател Кастило пропуск за чест посетител, или да се обърна към Лауъри?
— Моля да ме извините, господине — отвърна пехотинецът. — Господин Лауъри е много строг в това отношение.
— Добре, дайте му обикновен пропуск.
— Разбира се, господине. Ще ми трябва паспортът му, господин Сантини.
— Мили боже! — възкликна Кастило, след това се усмихна на сержанта и му подаде паспорта си. — Сержант, това „Мили боже“ беше отправено към онзи, измислил тъпото правило, не към вас.
— Няма проблем, господине — отвърна пехотинецът с прикрита усмивка.
Подаде на Кастило пластмасов жълт пропуск, който приличаше на кучешка табелка с щипка.
— Бихте ли подписали, господине?
— Бихте ли ме последвали, господине — обади се Сантини, — за да изясним въпроса с господин Лауъри?
— Той ли е шефът на охраната? — попита Кастило.
