посолството.
Кастило изви учудено вежди.
— Ще те светна — започна Сантини. — Шофьорите ни са полицаи, които в момента не са на смяна. Това означава, че имат право да носят оръжие. Важна подробност, защото тук се мотаят кофти типове. Подозирам обаче, че въпросните полицаи са в действителност агенти на ДРУ. Може и да ти се стори цинично, но с ДРУ имам негласно споразумение. Използвам услугите на шофьорите ченгета, те докладват в ДРУ къде ходя, с кого се срещам и с кого приказвам. Така не се налага да ми лепват опашка. Гледам обаче да не говоря по работа, когато съм в служебен автомобил.
— Ясно — съгласи се Кастило.
— По принцип — освен ако не искаш ДРУ да знае какво правиш тук — служебните превози са удобни — продължи да обяснява Сантини и му подаде визитка. — До десет минути са пристигнали, независимо къде се намираш. Използват мобилни телефони.
Кастило кимна.
— Благодаря ти, Тони.
Сантини му подаде мобилен телефон „Моторола“ и зареждащо устройство. Кастило отново изви учудено вежди.
— Личният ми мобилен е запаметен на 4 — уточни той. — Необявеният е на 5, а служебният в посолството на 6. Имам доста добър административен асистент, аржентинец, казва се Даниел.
Кастило кимна, разбрал намека.
— С този телефон можеш да избираш Щатите, но струва към девет долара на секунда, така че недей да говориш часове наред с гаджето си.
— Кой плаща сметките? Тайните служби или посолството?
— Тайните служби. Което означава — аз. Което пък означава, струва ми се, специален агент наблюдател Кастило, можеш да разговаряш с гаджето си колкото пожелаеш.
„Здрасти, Бети. Обажда се Чарли Кастило. Седях си в хотела в Буенос Айрес и се питах как върви в Джорджия, та реших да ти звънна.
Знам, че не те оставят да си поемеш дъх в онази школа за агенти или както там й е името.
Извинявай за притеснението.“
— Благодаря ти, Тони.
Сантини докосна ръката му.
— Ще се видим веднага след девет — уточни той, влезе отново в стаята и се отправи към вратата.
Чарли взе душ. Можеше да опише банята с една-единствена дума:
Преоблече се в така наречената си „униформа на бюрократ“ — тъмносив костюм, бяла риза и раирана вратовръзка.
Погледна часовника и видя, че е едва осем и пет, което означаваше пет и пет във Вашингтон. Трябваше да изчака с обаждането до Джоуел, за да му благодари за Сантини. А нямаше смисъл да изпраща имейл. Първо нямаше нещо особено за казване, освен нещата, които Сантини му бе казал. Може би, след като поговореше с шефа на охраната в посолството, щеше да научи нещо повече. Ако до дванайсет — девет в окръг Колумбия — не бе научил нещо важно, тогава щеше да изпрати имейл с кратко съдържание: „Още нищо. Работя по въпроса. Най-добри пожелания. Шерлок Холмс.“
Посегна към телефона, за да се обади на обслужване по стаите, ала след това реши друго. По-добре да слезе във фоайето и там да пие кафе. Ако нищо не привлечеше вниманието му — а имаше голяма вероятност да забележи нещо интересно, защото единственото друго място, където можеше да види толкова много красиви жени, бе Будапеща, — поне щеше да прегледа „Буенос Айрес Хералд“.
За момент се зачуди какво да направи с паспорта на Госингер и с кредитните карти, но накрая реши да ги прибере в тайника на лаптопа. Получаваше се безкрайно неловко когато те спипат с два чифта документи за самоличност.
Тръгна по коридора към асансьорите и натисна копчето. Вратата се отвори почти веднага и той се изправи срещу слаб мъж в началото на четирийсетте с късо подстригана оредяла коса. Беше в светлокафяв костюм и поизбеляла вратовръзка. Едва ли някой би го забелязал на улицата.
— Или си по-добър актьор, отколкото предполагах, или това учудено изражение е истинско — подхвърли мъжът.
„Значи «767», който видя на летището, наистина е бил на Певснер. Какво, по дяволите, търси в Буенос Айрес?“
— Добро утро, Хауърд — поздрави Кастило.
— Аз бих попитал „Как си?“ — подхвърли Хауърд Кенеди. — Но по-важният въпрос е: „Кой си днес?“
— Днес името ми е Кастило — отвърна Чарли. — Ами ти?
— Чарли Кастило, безстрашната
Асансьорът беше забележително бърз. Вратата се отвори към фоайето в момента, в който Чарли отвори уста. Отпред чакаше семейство, — мъж, жена и двете им щерки тийнейджърки, — за да се качат.
— Второто, Хауърд — отвърна Кастило, докато слизаше от асансьора.
Кенеди изчака, за да се увери, че никой не ги подслушва.
— Какво те води в Гаучо ленд, Чарли? — полюбопитства той.
— Ще ти кажа, ако и ти ми кажеш.
— Може, докато пием кафе. Аз черпя. От горчив опит знам колко малко плаща правителството на силите на реда, дори на най-добрите.
— Ласкателствата и предложението да ме почерпиш ще те отведат много далече.
Кенеди се усмихна и докосна ръката на Кастило.
— Може и да е глупаво от моя страна, но наистина се радвам да те видя.
Чарли му се усмихна.
— Аз не съм сигурен дали се радвам, или е чисто и просто любопитство.
Кенеди се изкиска и се отправи към симпатичния ресторант, готов да посрещне гостите за закуска и обяд. Салонът беше просторен, с ниски маси и хромирани столове с кожени седалки.
Сервитьорката — съвсем млада жена с дълги крака и огромни черни очи — се приближи почти веднага. Поръчаха кафе.
— И донесете някакви сладки, ако обичате — добави Кенеди. Когато тя се отдалечи, той каза: — Супер. Искрено ти завиждам, че си ерген.
— Видях „Пан Арабик 767“ на Езейза — заяви Чарли. — Чудех се дали не е твоят.
— Леле, колко си наблюдателен! Кацнах в някакъв нечовешки час и се настаних тук, за да взема душ и да поспя. А ето ти изненада!
— Канеше се да ми кажеш какво правиш тук.
— От Рияд докарахме килими за ислямския център „Крал Фейсал“, а ще върнем двайсет понита за поло, ботуши, седла и други амуниции за играта на кралете.
— Да не би да си станал търговец на коне?
— Твой ред е, Чарли.
— Изникнал е един личен проблем в посолството. Изпратиха ме да разбера какво става.
— Вместо да разчитат на замазаните приказки на посланика ли?
Кастило кимна.
— Нещо такова.
Сервитьорката донесе кафетата и сладките.
— Стана бързо — отбеляза Кенеди.
Веднага посегна към една петифура.
Кастило продължи:
— Дядо ми казваше, че единственото, в което аржентинците проявяват някакво постоянство, е
