— Да, господине, той е.
Кастило си сложи пропуска и последва Сантини през детектора.
Зад пехотинеца имаше фоайе. В центъра му се виждаха вратите на два асансьора, едната отворена. Сантини махна на Кастило и натисна едно от копчетата.
— Накратко казано, ще приклещим лъва по безопасността в бърлогата му — заяви Тони, когато вратата на асансьора се затвори и двамата останаха сами. — С тази разлика, че той е по-скоро котенце.
Вратата на третия етаж, водеща към кабинета на шефа на охраната, бе оставена отворена. Кенет У. Лауъри — „Страшно прилича на Хауърд Кенеди“ — седеше на бюрото и говореше по телефона.
Когато забеляза Сантини, се усмихна и му даде знак да влезе.
— Ще ти се обадя допълнително — рече Лауъри и затвори.
— Добро утро, Тони — поздрави той.
— Кажи здрасти на агент наблюдател от Тайните служби Кастило — започна Сантини. — Дошъл е да ме срита заради набъбналите разходи.
— Като знам как се вихриш, готов съм да кажа, че това е напълно в реда на нещата. — Лауъри стана и протегна ръка над бюрото. — Приятно ми е.
— И на мен — отвърна Кастило.
— Има ли възможност да дадем на господин Кастило пропуск за чест посетител? Ще има доста работа.
— Колко време ще останете, господин Кастило?
— Наричайте ме Чарли, ако обичате — предложи Кастило. — Колкото е необходимо, за да накарам Сантини да признае, че краде безогледно. Което ще рече поне седмица, дори повече.
— Бихте ли ми показали документите си, ако обичате? И заповедта за командировка.
— Документите — веднага — отвърна Кастило. — Заповед за командировка — не.
— Нямате ли заповед? — попита Лауъри.
— Проверката е неофициална — обясни Кастило.
Лауъри огледа внимателно документите.
— Май досега не бях срещал специален агент наблюдател — подхвърли той любопитно.
„Какво трябва да кажа?“
— Не бях уведомен за пристигането ви — продължи Лауъри.
„Май и това трябва да го приема като въпрос.“
— Затова се казват
На Лауъри не му беше до смях.
— Освен разговорите със Сантини, нямам друга работа в посолството — обясни Кастило. — Ако има проблем с пропуска, просто оставете. — Той замълча и след секунда добави: — На гърба на картата със снимката има телефон, на който можете да се обадите за потвърждение.
— Не, не, няма никакъв проблем — побърза да отвърне Лауъри. — Може ли да ги задържа за малко? Ще накарам секретарката да ви приготви пропуск.
— Разбира се — съгласи се Кастило.
Лауъри излезе през странична врата и се върна след малко.
— Няма да отнеме повече от две минути. Тя ще го напише и ще го ламинира. Казах й да бъде за две седмици. Времето ще ви стигне, надявам се.
— Дори е повече от необходимо — отвърна Кастило. — Благодаря ви.
— Искате ли чаша кафе, докато чакате?
— Да, благодаря.
Лауъри отново излезе през страничната врата и се върна след малко с три порцеланови чаши.
— Знам, че Тони го пие чисто — обясни Лауъри. — Само че…
— Чисто ли? Тогава защо са онези трийсет и осем долара за сметана и захар, Сантини?
Лауъри го погледна и се разсмя.
— Тони ми разказа за проблема, който ви тормози — започна направо Кастило.
— Какъв проблем? — попита предпазливо Лауъри.
— Отвлечената съпруга — уточни Чарли.
Лауъри погледна Сантини с негодувание.
Сантини веднага се опита да се защити:
— Стига, Кен, господин Кастило не работи за „Ню Йорк Таймс“.
Лауъри се замисли.
— Трябва да ви призная, че тъкмо преди да влезете, се питах кога ли онези от „Таймс“ ще дочуят какво става. — Той се поколеба и продължи: — Какво ти каза Тони?
— Само това, че съпругата на заместник посланика е изчезнала при загадъчни обстоятелства.
— Както трябва да се очаква, съпругът не е на себе си от притеснение — обясни Лауъри. — Тя го е чакала в един ресторант в „Сан Исидро“. Когато пристигнал, чантата й била в колата, но нея я нямало.
— И затова решихте, че е отвлечена?
Лауъри се поколеба за миг, преди да отговори, след това попита:
— Имате ли опит с подобни инциденти, господин Кастило?
— Малко.
„Веднъж например помогнах при отвличането на двама генерали от иракската армия, един руски генерал, един руски полковник и шестима неиракчани от установка за ракети «Скъд» в иракската пустиня. Само че ти май нямаше точно това предвид, нали? Да видим обаче докъде ще стигне тази работа.“
— Затова пък аз нямам никакъв — призна Лауъри. — Ще ви кажа с какво разполагаме, а вие ще ми кажете какво мислите.
— Разбира се.
— Според мен похитителите са се мотаели на паркинга зад „Канзас“ и са се ослушвали, за да отвлекат първата жена с по-приличен вид, за която очевидно някой би се разтревожил. На този паркинг всяка вечер се отбиват доста изтупани хора. Просто заведението не е за посредствени. Те са дебнели госпожа Мастърсън.
— Което означава, че си мислят, че правителството ще плати, за да я върне. Те не знаят ли, че не плащаме откупи?
— Джак Мастърсън има пари — обясни Лауъри. — Има, при това много. Вие не знаете ли кой е той?
Кастило поклати глава.
— Не знаете ли за „Джак пачката“? — попита отново Лауъри.
Кастило отново поклати глава.
— Баскетболистът ли?
В първия момент името не му говореше нищо, но след миг нещо му просветна.
— А-ха.
— През четвъртия месец от професионалната му баскетболна кариера — започна да разказва Лауъри, — за която бе подписал договор за десет милиона долара за период от пет години…
Кастило изви вежди: „Сетих се!“
— Прегазил го камион, когато си тръгвал от стадиона — довърши мисълта му Кастило.
— Шофьорът пробвал стоката — поясни Лауъри. — В кръвта му имало двойно повече алкохол от допустимото.
— Стигнали до споразумение — продължи Кастило.
— Един път споразумение. Дори не се стигнало до съд. Джак не бил лошо ранен, но с кариерата му на баскетболист било свършено. От пивоварната не искали да ходят на съд, защото знаели, че ще загубят — отговорността била тяхна и те знаели, че са виновни; шофьорът бил техен служител и отзивите в медиите щели да ги съсипят. Платили не само десетте милиона, които той щял да получи по договор, ами и предполагаемите суми, които щял да получи като професионалист. Така се стигнало до шейсет милиона, без да броим парите, които е можел да изкара от реклами.
— Все се чудех какво е станало с него, след като престана да играе — призна Кастило.
