„Нищо добро не си помислих навремето. Питах се колко ли време ще му бъде необходимо — също като на спечелилите от лотарията или шампионите тежка категория — за да профука милионите, да остане без пукната пара и да бъде принуден да посреща гостите в някое казино на Лас Вегас.
Ето, че той бе станал дипломат.
Браво, Чарли Кастило, страшно умееш да преценяваш хората.“
— Джак е можел да си купи някой остров от Бахамите и да прекара живота си в риболов, но той не е такъв човек. Искал да постигне нещо, искал образование.
— Дипломацията няма много допирни точки с баскетбола — отбеляза Кастило.
— Не и ако съпругата ти е дъщеря на посланик, а зет ти заема висок пост в Обединените нации. Джак завършил политология, положил изпит за Външно, издържал го с отличие, нещо, което не изненадало никого.
— Човек дори не би предположил, че един спортист може да има университетска диплома — призна Кастило.
„Наистина ли вярвам на това?
Не, знам, че е възможно, защото има изключения.
Само че се изпуснах, защото К. Г. Кастило не винаги успява да напипа политически правилния пулс.“
— Щом Джак попаднал в дипломатическите среди, започнал да си пробива път към върховете. При това със завидна бързина. Много е добър в работата. След този мандат сигурно ще го направят посланик.
— И според теб похитителите на жена му знаят тази история, така ли?
— За бога, живеем във века на сателитната телевизия. Всяко двайсетгодишно момче в Аржентина познава звездите на американския професионален баскетбол по-добре от мен.
„И от мен. Така и не успях да разбера какво кара хората да се лепнат за телевизора и да зяпат разни дългучи в къси гащи как мятат топка през обръч.“
— В Аржентина афроамериканците не са много — продължи Лауъри. — Още по-малко са двуметровите гиганти, които показват по телевизията и снимките им са в „Ла Насион“ и „Кларен“, когато заместват посланика или обясняват промените във визовата политика. „Кой е огромният чернокож? Прилича на баскетболист. Я, че това не е ли Джак Пачката? Ами да, онзи с милионите, дето го блъсна камионът с бира.“
— Вече ми е ясно.
— „Я дайте да пипнем жена му“ — завърши Лауъри.
— Правилно — съгласи се Кастило.
— Досега не сме чули и дума от похитителите — призна Лауъри.
— Това необичайно ли е?
— Федералната полиция твърдят, че обикновено се обаждат до няколко часа след похищението, за да предупредят семейството да не се свързва с полицията, и казват исканията си или тогава, или до двайсет и четири часа. В седем довечера ще станат — Боже! — четирийсет и осем часа.
— Тези от полицията добри ли са?
— Онези, които не са партия с похитителите, са много добри.
— Наистина ли?
— Наскоро уволниха целия комисариат на „Сан Исидро“ — нещо като полицейско управление — по подозрение, че са замесени в отвличания.
— А те бяха ли замесени?
— Сигурно — сви рамене Лауъри.
Погледна замислен Чарли.
— Казах ли ви, че Джак Мастърсън много ми допада? И като човек, и като професионалист.
Кастило кимна.
— Притеснявам се за него и като човек, и като професионалист — добави Кен.
— Какво трябва да означава това?
— Политиката ни да не се договаряме и да не отстъпваме пред терористи и похитители е много смислена, ако мислим логично — обясни Лауъри. — Ами когато сме подвластни на чувствата? Съпругата ми не беше отвлечена, да не говорим, че не разполагам с пари, за да платя откупа.
— Мислите, че ако се свържат с него, той ще плати ли?
— Не знам. Ако го направи, може и да му върнат жената, но може и да не я върнат. Тези хора… Преди два месеца, след като богат аржентински бизнесмен плати огромен откуп… след като похитителите му изпратиха отрязаните пръсти на сина му…
— Сантини ми разказа — прекъсна го Кастило.
— … откриха тялото на момчето. Простреляли са го в главата.
— Приятни хора, няма що — отбеляза Чарли.
— Същите тези хора са способни да повторят тази схема и с Бетси Мастърсън — не спираше Лауъри. — Най-лошият възможен сценарий е Джак да не си върне Бетси и да се окаже, че е платил откуп. Това ще бъде грубо нарушение на установената ни политика и той го знае. Ще изгуби съпругата си и едновременно с това ще се прости с кариерата си в Държавния департамент. Или пък ще му върнат жената и ще се разбере, че е платил откуп, следователно изхвърча от работа.
„Това е цената, която всеки разумен мъж с радост би платил, струва ми се. Съпругите са много по-важни от парите и професионалното издигане.
Питам се дали и Мел Гибсън е стигнал до същия извод?“
— Вързали ли сте някого към него? — попита Кастило.
— Какво?
„Така говорят само ченгетата. За пръв път чух подобен език в Бюрото по контраразузнаване към полицията на Филаделфия. Капитан О’Брайън нареди на сержант Шнайдер да се върже към нас с Дик Милър до второ нареждане. Останах доста разочарован, когато разбрах, че работата й е да ни помага, но без да ни изпуска от поглед, и да следи да не вършим нещо, което не бива.“
— Прави ли му някой компания? — уточни Кастило.
— Интересен израз — отбеляза Лауъри. — Не. Аз му звъня. Но не мога да му отпусна охрана. Има шофьор, разбира се, един от аржентинските охранители в цивилни дрехи. Човекът е въоръжен. Поне прави каквото Джак му нареди. Да не говорим, че Джак няма да позволи някой от моите хора да го следи, а и ние тук не разполагаме с излишни кадри.
Кастило изръмжа, след това попита:
— Идва ли на работа?
— И да, и не. Идва, но след това си отива. Знам, че вчера е закарал децата до училище, а след това ги е прибрал. Днес сутринта се обади, за да съобщи, че пак ще ги откара.
— Охраната в училището надеждна ли е? Да не би да се притеснява, че може нещо да се случи с децата?
— Те са записани в училище „Линкълн“ — обясни Лауъри. — Акредитирано американско училище от предучилищна до последния клас на гимназията. Децата на много дипломати от други мисии също учат там, има и доста аржентинци. Училището има собствена охрана — между другото, компанията е същата, която използваме за посолството — а и много от родителите оставят своите охранители, докато децата са в час. Това е едно от най-безопасните места в целия град.
„Нямам представа какво е, но ако моята съпруга бе отвлечена и знаех, че училището е сигурно място, щях да ги карам сутрин, а после да ходя да ги взема. Щях да се опитам да върна живота им към нормалния ритъм. Нямаше да им позволя да мислят за мама.“
Много висок афроамериканец в скъп костюм влезе в кабинета на Лауъри, без да почука, последван от дребен възпълен мъж с тънки мустачки и изпомачкан костюм.
„Това трябва да е Мастърсън. Кой ли е бюрократът, дето ситни след него?“
Шефът на мисията Дж. Уинслоу Мастърсън се усмихна разсеяно на Чарли и Сантини, преди да погледне към Кенет Лауъри.
— Нещо ново, Кен? — попита той.
— Нищичко, Джак — отвърна веднага Лауъри.
