яденето.
Кенеди се разсмя.
— Ще ми кажеш ли какъв е личният въпрос?
— Веднага щом ми кажеш по каква работа си тук.
Кенеди се усмихна.
— Като се замисля, пет пари не давам за личните проблеми, дето се вихрят в посолството.
— Затова пък на мен много ми се иска да науча какво правиш тук.
— Сигурен съм, че ще научиш. Но ще трябва да се примириш, че не става въпрос нито за нещо незаконно, нито за нещо, което да застрашава интересите на Съединените щати.
— Мога да продължа да питам — заяви Кастило, след това смени темата: — Ти гледал ли си филма с Мел Гибсън, дето отвличат детето му?
— Не, мисля, че не съм. Ще ми обясниш ли защо питаш?
— Даваха го в самолета. Заспах по средата, а много ми се искаше да разбера какво става накрая.
— Защо ли ми се струва, че говориш напълно сериозно?
— Отвличат детето, бащата трябва да реши дали да плати откупа, както иска жена му, или да не плати, както настоява ФБР.
Кенеди поклати глава.
— Едно време — обясни Кенеди — работих по шест похищения с искания за огромни откупи. В почти всички е замесен вътрешен човек, което означава, че двама добри следователи могат да открият похитителя за броени часове. Или пък става въпрос за професионалисти и в този случай пазят жертвата жива, докато не получат парите. Задоволих ли любопитството ти, Чарли? Гибсън какво е направил?
— Нали ти казах, че заспах, преди да разбера.
— И сега не можеш да заспиш и се питаш какво е станало — отвърна саркастично Кенеди, след което продължи: — Колко време ще останеш тук, Чарли?
Кастило вдигна и двете си ръце сякаш за да каже: „Един господ знае.“
— Хайде да вечеряме заедно — предложи Кенеди. — Или да пийнем по нещо.
— С удоволствие.
— Как да се свържа с теб?
— Ще ме намериш тук.
— Нямаш ли мобилен? Или не искаш да ми дадеш номера? Кое от двете?
— Ти ми покажи твоя и аз ще ти покажа моя.
— Дадено.
Размениха си мобилните.
„Аз знам как се снабдих с мобилен, въпреки че току-що пристигнах.
Ами ти откъде докопа твоя, Хауърд? Може и да не си пристигнал в малките часове, а?“
— Май от самолета си се втурнал направо към магазина за мобилни телефони, а, Чарли?
— Колко си нелюбезен, Хауърд — майка ти не те ли е научила? — не бива да четеш чужди мисли. Ще задоволя любопитството ти и ще ти призная, че получих моя от агент на Тайните служби. Те се грижат за своите хора. А ти откъде взе твоя?
— Взех го назаем от приятел.
— Да бе, сигурно.
Кенеди го погледна и се усмихна, но не отговори. Върна мобилния на Чарли.
— Много ми се иска да натисна копчетата за автоматично набиране, за да разбера кой ще се обади.
— Според теб кой ще се обади?
— Предполагам, знаеш, че на агентите на ФБР в посолствата им казват „аташета“.
— С ръка на сърцето се заклевам — отвърна Кастило, — че с нито едно от копчетата за автоматично набиране няма да попаднеш на човек от ФБР. Дори не познавам агенти на ФБР тук в страната. В интерес на истината, току-що научих, че в посолството нямат хора на ФБР. Ами твоите копчета за автоматично набиране?
Кенеди не отговори направо. Вместо това попита:
— Какво си запланувал? Искаш ли да те закарам?
— Отивам в посолството.
— На път ми е. Ще те закарам.
— На път закъде?
— За Ислямския център „Крал Фейсал“. На няколко пресечки от посолството е.
— Нещо не мога да си те представя да удряш чело в пода и да се молиш.
— Говорим за бизнес, Чарли. Просто бизнес.
— И онези от мафията така разправят, преди да видят сметката на някого.
— Де да можеше и арабите да са толкова лесни като мафията — оплака се Кенеди и се изправи. Извади пачка пари от джоба си и остави няколко банкноти на масата. — Искаш ли да те закарам?
Черен „Мерцедес S500“ с черни стъкла чакаше Кенеди, когато излезе през въртящата се врата. Огромен мъжага, който му се стори смътно познат, слезе бързо от страната до шофьора и отвори задната врата.
— Нали помниш хер Госингер, Фредерик? — обади се Кенеди.
—
„За последен път те видях във Виена. Тогава реших, че си или унгарец, или чех, но какво пък толкова. Едно време всичко това е било Австрия.“
—
Кенеди бързо се пъхна на задната седалка и Чарли го последва.
(ДВЕ)
Посолството на Съединените щати
„Авенида Колумбия“ 4300
Буенос Айрес, Аржентина
09:05, 22 юли 2005
Когато мерцедесът на Кенеди зави по „Авенида Либертадор“, Кастило видя и американското посолство, и резиденцията на посланика, — огромна къща в европейски стил, която гледаше към „Либертадор“. Огромен ван на Федералната полиция бе паркиран от другата страна на улицата, ала Чарли не видя нито един униформен.
Посолството с изглед към парка бе на следващата пресечка, сгушено зад висока ограда и полукръг от бетонни барикади. Няма начин да сбъркаш, че е американско, помисли си той не съвсем патриотично.
„Друга сграда — сети се за посолствата в Лондон и Монтевидео — бе строена по проект, с който архитектът бе спечелил обратното на награда «Прицкър»: похвала за най-грозната сграда на столетието.
Единственото, което не позволява на хората да сбъркат скучния циментов правоъгълник със самолетен хангар, бяха спретнатите прозорци по сивата стена.
Сигурно има хиляди мотели «Мариът» или «Хилтън», които са много по-приветливи, и въпреки това са типично американски. Защо, по дяволите, не са използвали тухли и не са сложили няколко колони? Нека поне малко да заприлича на Монтичело или поне на Белия дом.“
Силата на обзелото го неприятно чувство го изненада.
„Какво толкова съм се вкиснал?
Дали не е от умора? Или съм още махмурлия?
Може би, защото ме изпратиха да свърша нещо, което дори не знам откъде да започна?
Това трябва да е. Естествено, че е това. Не, причината е Хауърд Кенеди.
Какво, по дяволите, прави тук? Това не е никакво съвпадение. Дали?
Не знам — няма и как да разбера — и това много ме притеснява.
И защо не може да повярва, че нямам никакво намерение да го изпея на ФБР? По дяволите, досега
