че е отвлечена — обясни Кастило.
— Отвличанията се често срещано явление тук — потвърди Певснер. — Не е ли имала охрана?
— Кой ще тръгне да отвлича съпругата на дипломат? — попита Ана. — Той има ли пари?
— Много — кимна Чарли.
— Във вестника нямаше нищо — учуди се Певснер и се приведе напред, за да налее вино на Чарли.
— Опитват се да потулят случая. Надяват се, когато похитителите разберат, че е съпруга на дипломат, да я пуснат.
— Едва ли ще го направят — отвърна Певснер. — Ако искаш, мога да звънна тук-там.
— Всяка помощ е добре дошла — съгласи се Кастило. — Засега не са осъществили връзка. Много ми е жал за съпруга. Имат три деца и те непрекъснато питат кога ще се върне мама.
— Господи! — възкликна Ана. — Това е ужасно.
— Наистина — потвърди Кастило.
— Откъде са я отвлекли? — попита Ана. — Нали не е от дома им?
— От паркинга на ресторант „Канзас“ в „Сан Исидро“.
— Двамата с Алекс често ходим там — пребледня Ана. — Нали не са го направили пред децата?
Кастило поклати глава.
— Чакала е съпругът й да дойде след работа. Децата са били вкъщи.
— А президентът защо те е изпратил? — полюбопитства Певснер.
— За да разбера какво е станало и да му докладвам.
— Като стана въпрос за президента, преди да се хвана за телефона, имало ли е случай да му споменеш, че съм помогнал при връщането на самолета?
— Да.
Част от дневника на президента за този уикенд гласеше:
ПЕТЪК, 17 ЮНИ 2005, 19:55, ПРИСТИГАНЕ В ПРЕЗИДЕНТСКАТА РЕЗИДЕНЦИЯ В СЕВЕРНА КАРОЛИНА.
СЪБОТА, 18 ЮНИ 2005, ДО НЕДЕЛЯ, 19 ЮНИ 2005, 20:25: НЯМА ОФИЦИАЛНИ СЪБИТИЯ, ГОСТИ ИЛИ ПОСЕТИТЕЛИ.
НЕДЕЛЯ, 19 ЮНИ 2005, 20:25: ЗАМИНАВАНЕ ЗА БЕЛИЯ ДОМ.
Това не бе самата истина. Президентът бе убеден, че онова, което върши, когато си е у дома, не засяга никого, освен него самия, и че има пълното право лично да определи кое е официално събитие и кое не е.
Дневниците на секретаря на Вътрешна сигурност, на директора на Централното разузнавателно управление, на директора на Федералното бюро за разследване и главнокомандващия на американското Централно командване за същия период отбелязваха, че е прекарал период от два до пет часа в събота, 18 юни, в резиденцията, наричана „Белия дом в Каролина“ или „Президентската резиденция“, или „Хилтън Хед“.
Всички, с изключение на секретар Хол от Вътрешна сигурност, седяха на меките възглавници на ракитовите кресла и пиеха бира с президента, когато първият хеликоптер, блестящ двумоторен син „Хюи“ на Военновъздушните сили, направи заход над поляната между къщата и Атлантическия океан и кацна.
Джон Пауъл, директор на ЦРУ, и Марк Шмит, директор на ФБР, бяха в строги костюми, а генерал Алън Нейлър, шеф на Централното командване, бе в униформа. Президентът бе облечен в бяла риза с навити ръкави, разхлабена вратовръзка, панталони в цвят каки и мокасини.
Полковник от Военновъздушните сили в лятна униформа слезе от хеликоптера, обърна се, за да изтегли малък сак, и чак тогава последва агентите от Тайните служби към засенчената от тента тераса на къщата.
Президентът стисна ръката на полковник Джейкъб Д. Торине от Военновъздушните сили и му подаде бутилка бира. След това всички вдигнаха погледи, когато друг „Хюи“ — армейски едномоторен хеликоптер в убито маслиненозелено — направи заход и кацна.
Слязоха едър мъж в делови костюм и офицер от армията, майор в лятна униформа. Те последваха друг агент от Тайните служби към верандата.
— По-добре късно, отколкото никога, нали така, Том? — бе поздравът на президента към секретар Хол.
— Господин президент, подранили сме с десет минути — каза Хол.
— Как си, Чарли? — обърна се президентът към майор К. Г. Кастило от
— Добър ден, господин президент — поздрави Кастило.
— Да се захващаме за работата — предложи президентът. — След това вие двамата ще можете да се отървете от униформите.
Обърна се, за да погледне към къщата. Трима мъже вече излизаха на верандата. Единият държеше две малки сини кутии, облечени в кожа. Вторият носеше дигитален фотоапарат „Никон“, а третият — сако.
Президентът спусна навитите ръкави, закопча ги, след това закопча и най-горното копче на ризата си, нагласи вратовръзката и облече сакото.
— Панталоните да не се виждат на снимката — обърна се той към фотографа и го попита: — Къде искате да застанем?
— До стената ще бъде добре, господин президент.
— Очаква ви награждаване — започна президентът. — Нали разбрахте, че това създаде известни проблеми?
— Да, господине — отвърнаха почти едновременно Торине и Кастило.
— Ще повторя историята заради директор Шмит и директор Пауъл. За мен няма съмнение, че тези двама офицери заслужават по-високо отличие от Кръст за бойни заслуги. Когато откриха самолета „727“, който никой друг не успя да намери, те го откраднаха и спасиха живота на един господ знае колко хора, предотвратиха хаоса и паниката и във Филаделфия, и в цялата страна. Освен това, макар и не толкова важно, те изпратиха послание до всички лунатици, които мислят по същия начин, че Съединените щати притежават военна сила и разузнавателни средства, които могат да възпрепятстват един наистина впечатляващ замисъл.
— За съжаление, за да ги наградя с Медал за храброст — първоначалното ми намерение бе да получат Кръст за изключителни бойни заслуги, — трябваше да направя изявление. Тъй като операцията бе тайна, това бе невъзможно. Не е в интерес на нацията. Освен това генерал Нейлър изтъкна, че ако в изявлението си спомена „секретни действия“ и „тайна операция“, ще привлека вниманието на някои от надзорните конгресни комисии и те ще настояват за подробности. Резултатът щеше да е същият, а „Уошингтън Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“ щяха да раздухат случилото се.
— Единствено по тази причина те не получават отличието, което заслужават и което искрено бих искал да им връча. Освен това генерал Нейлър изтъкна, че стореното от тях може да бъде определено като „изключителен професионализъм по време на въздушни действия при изключително опасни условия“. Това ще бъде записано и в досиетата им.
Той погледна директорите на ЦРУ и ФБР.
— Пресата няма да има достъп до снимките, ала когато Чарли и полковник Торине ги погледнат в бъдеще, искам да си спомнят с умиление — ти също, Том — деня, когато са били наградени.
— Подредете се. Генерале, ще започнете ли?
Директорите на ФБР и ЦРУ се надигнаха от столовете си без всякакъв ентусиазъм.
Генерал Нейлър изчака фотографът да подреди присъстващите и зачете:
— „Заповед. Централно командване на Военновъздушните сили, Вашингтон, окръг Колумбия, 18 юни 2005. Предмет: Връчване на Кръст за бойни заслуги. Кръстът за бойни заслуги, тринайсети подред, се връчва на полковник Джейкъб…“
— Така е много по-добре, Чарли — каза президентът и погледна дрехата, с която се бе преоблякъл Кастило — блуза с яка и три копчета отпред, панталони в цвят каки и маратонки. — Сядай и казвай какво да
