— Червено, нали, Чарли? — попита Кенеди. — Каберне?
— Да, ако обичаш — отвърна Кастило и пристъпи към самовара, за да го огледа отблизо. Тъкмо бе решил, че е истинска руска антика, когато Певснер заговори на руски:
— Ана, ела да поздравиш Чарли.
Кастило се обърна и видя жената и децата от снимката. Бяха естествено руси, с много бяла кожа. Майката изглеждаше в края на двайсетте, но Чарли прецени, че трябва да е по-възрастна, след като едното момиче беше на тринайсет или четиринайсет. Едното от двете момчета беше на десет, а другото — на около шест. Всички бяха в хавлиени халати.
Госпожа Певснер се усмихна, подаде ръка на Кастило и заговори на руски:
— Много ми е приятно да се запознаем. Съпругът ми е разказвал за вас.
Прислужницата влезе в хола.
— Олга, би ли донесла вино? — поръча госпожа Певснер и жената излезе през вратата, която очевидно водеше към кухнята.
— Хауърд ще донесе вино — обясни Певснер на руски, след това премина на английски: — Поздравете госта ни на английски — подкани той децата. — Чарли, това е Елена. Миличка, запознай се с господин Кастило.
Елена срамежливо направи реверанс, изчерви се и поздрави.
— Приятно ми е, господин Кастило. — Говореше с ясно изразен британски акцент.
— И на мен ми е много приятно да се запознаем, Елена.
Десетгодишното момче се оказа още по-срамежливо. Затова пък шестгодишният нямаше задръжки. Избута брат си, изпружи ръка и се представи:
— Аз съм Сергей и ми е особено приятно да се запозная с вас, господине.
— И на мен ми е приятно.
— Александър! — повиши глас Певснер и побутна напред десетгодишния си син.
Той се сви, ала най-сетне подаде ръка и измрънка нещо неясно.
Певснер грейна от гордост.
— Господин Кастило, моля да ни извините, че сме по халати — обади се Ана Певснер. — Съпругът ми не беше сигурен дали ще дойдете, а децата обичат да поплуват, след като се върнат от училище.
— Не искам да ви прекъсвам — отвърна Чарли.
Шестгодишният се усмихна широко на Кастило.
— Не ми се иска да ги оставям сами в басейна — призна Ана.
— Хауърд ще остане за малко при тях, мила — предложи Певснер.
Кенеди се върна в стаята.
— Хауърд, би ли останал при басейна да наглеждаш децата? Само за няколко минути.
— Разбира се.
„Значи Хауърд няма да присъства на разговора, който ме чака с Певснер и съпругата му. Какво става тук?“
Кенеди последва двете по-големи деца и излезе от стаята. Сергей се приближи до Кастило, стисна ръката му и хукна след тях.
— Невероятни деца, Алекс — похвали ги Кастило.
— Благодаря ти, Чарли — отвърна Певснер тъкмо когато по-млада прислужница — определено аржентинка — влезе с поднос чаши, бутилка вино и огромен хромиран тирбушон. — Най-сетне виното! — обади се Алекс.
— Заповядайте, седнете. — Ана посочи коженото канапе и фотьойлите.
Кастило се отпусна на един от фотьойлите. Ана седна на канапето, а Певснер, след като даде знак на прислужницата да остави подноса на масичката за кафе, се настани до съпругата си и посегна към бутилката и тирбушона.
— Местно вино — обясни той. — От изба близо до Мендоса, в полите на Андите. Ходил ли си в Мендоса, Чарли?
— А-ха. Имаме приятели там.
Певснер наля виното в огромни кристални чаши, подаде първата на жена си, след това на Чарли. После чукна чашата си в чашата на Кастило.
— Добре дошъл в дома ни, Чарли.
— Благодаря.
Чарли отпи и се усмихна при вкуса на хубавото вино.
— Чарли, имам чувството, че любопитството ти ще изригне всеки момент. „Какво, по дяволите, прави Алекс тук?“
— Ти пак ли четеш мислите ми? — попита Кастило.
— Истината е, че се крием на открито, Чарли — призна Певснер. — Александър Певснер, унгарец, чиито имоти бяха заграбени от комунистите, получи всичко, когато дойде свободата, но тъй като се бе наситил на унгарските зими и правителствата на потисници, продаде всичко и се отправи към Новия свят, за да започне нов живот. Инвестира парите си в земи и лозя. Включително и това. — Той докосна с пръст бутилката.
— Много предвидливо — отбеляза Кастило.
— Вече е традиция европейците да бягат от родните си места и да търсят убежище в Аржентина. Тук се подвизава истински херцог от Австро-Унгарската империя — по-точно внукът му, но той е приел титлата и няма нищо против да бъде наричан „Ваша чест“ — в едно малко градче, Машвиц, намира се наблизо. Непрекъснато се шегува, че името ми било като на известен руски негодник.
— Много хитро — реши Кастило.
— Помисли, Чарли. Къде можехме да отидем да живеем? В Русия? Русия няма нищо общо с онова, което е била преди революцията от 1917 година. Престъпленията и корупцията вилнеят и няма никак да се учудя, ако комунизмът — под друго име, разбира се — се завърне. В някоя мюсюлманска страна може би? Там въртя бизнес, разбира се, но можеш ли да си представиш Ана в подобна обстановка, на място, където няма да може да шофира свободно? Да живее в непрекъснат страх, че някой мюсюлмански фанатик ще я разкъса с един откос на картечницата, защото е неверница? Може и да се учудиш, но в Прага, Виена, Будапеща и Букурещ има хора, които ме мразят.
— Наистина не е за вярване — съгласи се Кастило.
— Тук, разбира се, също има корупция. Има и престъпления. Вестниците са пълни с материали за кражби и отвличания. В резултат изникна онова, което аз наричам култура на кънтри клубовете. Елитът живее по такива места, а когато ходят в Буенос Айрес, обикновено ги придружават бодигардове — наречени „охрана“ — и никой не се учудва.
— Забелязах, че човекът в количката за голф носи пушка — сподели Кастило.
— Имам и свои хора, разбира се, но по-голямата част от охраната ми са аржентинци. Тук има голф игрище… Играеш ли голф, Чарли?
Кастило поклати глава.
— Има и поло. Аз не играя, но Александър и Сергей ходят на уроци, а Ана и Елена се учат да яздят… А и училищата са добри. Хубавите, като „Сейнт Агнес ин дъ Хилс“7, са британско наследство.
— Децата ти ходят в училище, наречено „Сейнт Агнес ин дъ Хилс“? — попита с усмивка Кастило.
Певснер също се усмихна.
— Директорът е англикански свещеник. Тъй като в Аржентина и дума не може да става за руска ортодоксална църква, а тя признава чуждите литургии, миналата година Елена беше приета в Англиканската църква.
— Струва ми се, че владееш всичко, Алекс — отбеляза Кастило. — Браво.
— И аз така си мислех, Чарли, докато не се появи Хауърд тази сутрин и не попита: „Знаеш ли кого срещнах в асансьора на «Фор Сийзънс?»“
— С риск да се повторя, до днес нямах представа, че ти или Хауърд сте в Аржентина. А ако се притесняваш, че ще спомена пред някого за случайната ни среща, недей.
— Спомена нещо за отвличане.
— Съпругата на заместник-посланика е изчезнала при загадъчни обстоятелства, затова се предполага,
