Кастило усети, че някой го подръпва за ръкава, премести поглед и забеляза усмихнатия Сергей да му предлага чиния с
—
—
— Май Сергей те хареса — обади се Певснер.
Кастило дори не бе забелязал кога е дошъл под навеса.
— Поне един член от семейството ти умее да преценява хората.
— Не е честно, Чарли — обиди се Певснер. — Аз умея отлично да преценявам хората, а Ана е още по- добра и от мен.
Кастило се усмихна, но не отговори.
Певснер вдигна чаша вино.
— Ела с мен и аз лично ще приготвя пицата — предложи той.
— Не бих го пропуснал за нищо на света.
— Тайната е температурата на пещта — обясни Певснер, докато пристъпваше към куполообразната пещ. — Има един начин да провериш.
Той приближи до масата, зад която бяха застанали трите прислужници и млад мъж, и взе страница от вестник. Смачка го на топка и застана пред пещта.
Младият мъж се спусна да отвори металната врата с ръжен от ковано желязо. Певснер метна топката вътре и даде знак на мъжа да затвори вратата.
— Едно, две, три, четири, пет, шест — започна да брои Певснер и даде знак вратата отново да бъде отворена.
Вестникът пламтеше весело.
— Ако не се запали до шест секунди, значи не е достатъчно нажежена — заяви напълно сериозно Певснер и махна с ръка вратата отново да бъде затворена.
— Невероятно — отбеляза Кастило.
Певснер му даде знак да се приближи с него до масата.
Прислужницата рускиня донесе тестото за пицата. Остави го между Певснер и аржентинките, застанали зад масата, стиснали прибори за сервиране. Певснер насочи показалец към едната и тя поля тестото с доматен сос. Отдръпна пръст едва когато прецени, че е сипала достатъчно.
Постъпи по същия начин с червените и зелените чушки, след това с няколко вида колбас, парчета бекон и пиле, а най-отгоре пицата бе поръсена с нещо, което много приличаше на сирене „Пармезан“.
След това пристъпи отново до пещта, а прислужницата бе застанала зад него с тава, в която бе пицата. Той даде знак на младия мъж да отвори вратата, кимна на момичето да пъхне пицата в пещта, а накрая погледна младежа, за да затвори вратата.
Чарли едва успяваше да сдържи усмивката си.
„До този момент така и не докосна пицата, която обеща лично да направи.“
— Сега ще приготвя друга — обяви Певснер и се върна до масата, където повтори същата процедура още два пъти. Този път готовите, но неопечени пици останаха на масата.
— Обикновено им имам доверие — обясни Певснер. — След като проверя температурата, те ги пекат, вадят, но обичам сам да ги приготвям.
— Ако искаш нещо да бъде свършено както трябва, свърши го сам — заяви Чарли съвсем сериозно.
— Именно — съгласи се Певснер.
„Не е честно да му се подигравам. Какво ми става? Той се държи мило и приятелски, забавно е, малкото момченце Сергей любезно ми предложи
Това е семейство. Тогава беше хубаво.
Струва ми се, че на Бети Шнайдер би й допаднало. А не някакъв тип с пушка, настанил се в количка за голф. Ана и трите деца биха й харесали, също и гордият татко, който приготвя пица за всички, без да се изцапа.
Какво ли ще вечерят децата на семейство Мастърсън тази вечер?
Какво ли им е казал нещастникът?
Дали се преструва, че всичко е наред?
Дали се опитва да ги подготви за най-лошото?
Господи, когато разбереш, че някой е бил отвлечен, никога не се замисляш за децата! Какъв противен начин да изкараш някоя и друга пара, като отвлечеш майката на едно дете!
А аз се правя на мил и любезен, докато Алекс следи как се пече пицата.
В Буенос Айрес не мога да направя нищо, така че защо се чувствам толкова зле?“
— За какво се замисли, Чарли?
Кастило се обърна към застаналия до него Хауърд Кенеди.
Беше изчезнал нанякъде, когато Кастило и Ана Певснер влязоха да поплуват, и оттогава не се беше мяркал.
— Питах се какво ли ще вечерят децата на семейство Мастърсън — отвърна Кастило.
— Децата на же…?
Кастило кимна.
— Алекс работи по въпроса — опита се да го успокои Кенеди. — Скоро ще разберем нещо.
— Господи, надявам се. Как се наказва отвличането тук? Имаш ли представа?
— Не съм сигурен, но за убийство дават средно петнайсет години, което означава, че ги пускат на свобода на седмата, в най-лошия случай на десетата година от присъдата.
Прислужницата рускиня донесе готовата пица и Алекс Певснер остана да наблюдава критично как жената я реже с огромен касапски нож.
Докато вечеряха, Певснер го търсиха три пъти по телефона — след пицата имаше пържоли и картофи, печени във фолио на жар, а Кастило не можеше да диша от преяждане — всеки път той ставаше и се оттегляше в тясна стаичка с прозорец, през който Чарли го наблюдаваше как говори.
Тази стая напомни на Чарли за „телефонната кабина“ отстрани на конферентната зала на генерал Нейлър в щабквартирата в Тампа, където се намираше телефонът за обезопасена връзка.
Първите два пъти Певснер се върна на масата, без да каже и дума, но всеки път, когато приключваше разговора, викаше Чарли настрани.
Отстъпваха на десетина метра от навеса.
— Съжалявам, Чарли, нищо засега. Последно ми се обади човек, който има връзки в ДРУ… нали знаеш кои са ДРУ?
Чарли кимна.
— Ако някой знае какво става, това са ДРУ. Заели са се много упорито с въпроса. Натискат ги отгоре.
— Благодаря ти за усилията — каза Чарли.
— Ще продължа да разпитвам — обеща Певснер. — Източниците ми са на мнение, че не става въпрос за обикновено отвличане. Връзката ми във Федералната полиция и жандармерията каза, че са прибрали на разпит всички, които някога са били заподозрени в отвличане, но така и не са научили нищо. — Замълча за миг, след това попита: — Този тип наистина ли е прибрал петдесет милиона долара, след като е бил прегазен от камион?
— Шейсет — уточни Чарли.
— Възможно е похитителите да не са аржентинци. Има вероятност да са американци.
— Може — съгласи се замислено Чарли.
„Ще го съобщя в имейла си до Хол. Това е единствената смахната идея, за която не се сетихме по време на брейнсторминга.
Защо да пращам имейл? Цяла нощ няма да мигна, ако започна да си пращам имейли с Хол. А и Дарби ме предупреди, че утре ще ме издаде пред посланика. Най-добре да се обадя.“
