Той извади мобилния и натисна копче за автоматично набиране, без дори да му мине през ум, че тук, в провинцията, може и да няма покритие.
— Дарби.
— Чарли Кастило се обажда. Искам обезопасена връзка с Вашингтон. Можеш ли да уредиш?
— Мога, но проблемът е, че си просто агент на Тайните служби и ще започнат да задават въпроси.
— Давай тогава, кажи на посланика. Какво толкова?
— Добре. Според мен това е най-добрият подход. Ще подготвя нещата в посолството. Ти къде си?
Кастило знаеше, че Певснер се опитва да хване края на разговора.
— Чувал ли си за едно малко градче, наречено Машвиц?
— Да. Няма да те питам какво, по дяволите, търсиш там.
— Не ме питай. Има още нещо, Алекс. Дочух, че похитителите може и да не са аржентинци, че има голяма вероятност да се окажат американци.
— Федералната полиция много деликатно подхвърли тази възможност на ФБР. Ако забележиш, че в информационния център са се разработили, да знаеш, че изпращат на НИК — Националния информационен център по криминалистика — списък с имената на всички американци, които са влизали в Аржентина през последните трийсет дни. Може пък те да попаднат на нещо интересно.
— Все някой я е отвлякъл, Алекс.
— Да, някое гадно копеле.
— И още нещо, Алекс. Лауъри взе документите ми от Тайните служби, за да ми издаде пропуск за посетител, но с теб излязохме от посолството, без да си ги взема.
— Ще се погрижа — обеща Дарби. — Пак ще се чуем.
Той прекъсна разговора.
— Благодаря ти — обади се Певснер.
— За какво?
— За Машвиц.
— Ако преценя, че някой проявява прекалено голям интерес къде съм бил или с кого, да знаеш, че ще спомена твоя австро-унгарски херцог — предупреди Кастило. — Това ще ги накара да се юрнат натам. Ще бъде доста забавно.
Певснер се усмихна.
— Алекс, налага се да се върна в Буенос Айрес.
— Разбирам. Искаш ли да изпратя Хауърд с теб?
— Не е необходимо. Само ще те помоля някой да ме закара до посолството.
Мобилният на Чарли звънна, когато приближаваха Буенос Айрес.
— Ало?
— Господин Кастило?
Чарли веднага позна гласа на Дарби.
— Обажда се Александър Дарби, господин Кастило.
— С какво мога да ви бъда полезен?
— Господин Кастило, посланик Силвио пита дали имате възможност да бъдете в кабинета му в девет и трийсет утре сутринта.
— Ще дойда.
— Благодаря ви, ще се видим утре.
Връзката прекъсна.
„Май не ти отне кой знае колко време, за да разкажеш на посланика за мен, Алекс.
Защо ми се струва, че ми звънна в негово присъствие?
Какво му каза, че съм ти се представил просто така, без да споменеш, че се познаваме от Афганистан, нали?“
Американец, който не се идентифицира по никакъв начин — което убеди Кастило, че е агент на ЦРУ, подчинен на Дарби, — го чакаше до оградата при входа за служители. Пропускът за посетител и документите от Тайните служби бяха у него.
— Последвайте ме, господин Кастило.
(ШЕСТ)
Информационен център
Посолство на САЩ
„Авенида Колумбия“ 4300
Буенос Айрес, Аржентина
22:30, 22 юли 2005
В комуникационния център на посолството също имаше „телефонна кабина“. Когато мъжът, когото Кастило нарече „човека на Дарби“, го поведе към нея, почти всички от осемте или десетте служители го погледнаха с явно любопитство. Единият бе ориенталецът, агентът от ФБР Юнг.
„Същият, който ме наблюдаваше по време на брейнсторминга с повече интерес от останалите. Или ме намира за хубавец и си пада по мен, или има слабост към Тайните служби, или знае нещо за мен. Или пък подозира нещо.
Господи! Да не би ФБР да е изпратило тайно нареждане: «Уведомете ни незабавно, ако се появи човек на име Кастило, и докладвайте за действията му. Той постави директора в крайно неловко положение и много ни се иска да го поставим там, където му е мястото.»“
Кастило затвори вратата на телефонната кабина и седна пред малко бюро, по-скоро полица, монтирана на стената, върху която бе поставен телефонът за обезопасена връзка. Приличаше — въпреки че бе свързан с по-дебели кабели — на съвсем обикновен телефон. Имаше и бележник с пъхнат лист от фолио под първата страница, за да не оставя натискът на химикалката отпечатък върху следващия лист, два подострени молива в чаша и плик за изгаряне на отпадъци, закачен на стената.
Кастило вдигна слушалката.
— Оператор — прозвуча мъжки глас.
„Струва ми се млад. Сигурно е войник.“
— Казвам се Кастило. Искам обезопасена линия.
— Да, господине. Имате разрешение. Дайте ми номера, ако обичате.
„Тук минава десет и половина, което означава, че във Вашингтон е седем и половина. Почти съм сигурен, че Хол не е в кабинета си. Ще накарам телефонистката да го открие.“
Кастило даде номера на телефонната централа на Белия дом.
— Господине, това е Белият дом — прозвуча гласът на оператора.
— Да, знам.
— Господине, нямате разрешение за Белия дом.
— Кой трябва да ми даде това разрешение? — попита Кастило и след частица от секундата добави: — Сержант.
— Или посланикът, или господин Мастърсън, господине. „Прие «сержант», без да реагира. Това може и да се окаже полезно.“
— Не искам да безпокоя господин Мастърсън, сержант, затова позвънете на посланика. Налага се да се обадя.
— Господине, господин Дарби е упълномощен да дава разрешения за обезопасена линия до Белия дом. Той има ли информация за правомощията ви?
— Да, сержант. Говорете с него.
Трийсет секунди по-късно „търговският аташе“ Дарби позволи на оператора да свърже господин Кастило с Белия дом.
