направя за теб.
Президентът забеляза изражението на Кастило.
— Защо ми се струва, че ще съжалявам? — подхвърли той.
Кастило не отговори.
— Хайде, Чарли, кажи какво има — настоя президентът.
Лицето на генерал Нейлър не трепваше.
— Има две неща, господин президент — призна Чарли. — Първо, никога нямаше да открием самолета без помощта на господин Певснер.
— За руския гангстер ли говориш?
— Да, господине.
— Какво искаш да направя, Чарли? — попита саркастично той. — Да изчистя досието му ли? Страхувам се, че не мога да го направя. Ние сме единствената страна в западния свят, която не е издала заповед за задържането му.
— Господине, той разполага с разузнавателни средства, каквито ние не притежаваме. Бих искал да предложа… разумно е правителството да поддържа връзка с него.
— За бога, Кастило — избухна директорът на ФБР Марк Шмит. — Това руско копеле има досие, в сравнение с което Джон Готи прилича на бой-скаут.
— Освен това има разузнавателни източници, каквито ние нямаме — повтори спокойно Кастило. — И които няма нищо против да ни предостави.
— Той е прав, Марк — намеси се президентът. — Как можем да осъществим онова, което предлагаш, Чарли? Той какво иска?
— Иска от ЦРУ да го оставят на мира, господине. Не знам дали е прав, или не, ала откакто са спрели да използват услугите му…
— Я чакай малко — прекъсна го президентът. — „Спрели да използват услугите му“ ли? — Той се обърна към директора на Централното разузнаване. — Кажи какво става тук, Джон.
Директорът на ЦРУ се размърда притеснен.
— Имаше няколко случая, господин президент — призна той. — Проведохме тайни операции съвместно с Певснер. Използвахме самолета му, за да доставим стоки на определени места…
— Защо не кажете направо „Редовно провеждахме тайни операции“? — прекъсна го Кастило и си спечели гневен поглед от директора.
— Доставяли са оръжия и други стоки, закупени от него — уточни Кастило.
Президентът погледна Кастило, след това премести очи към директора на Централното разузнаване и зачака обяснение.
— Провеждани са няколко подобни операции, господин президент — призна шефът на ЦРУ. — Това беше преди доста време. Отдавна съм наредил всички връзки с него да бъдат прекратени.
— А той е убеден, не знам дали е прав, или греши — обади се отново Кастило, — че тъй като Агенцията е престанала да го използва, се опитва да го арестува — дори по-лошо — с посредничеството на правителствата, срещу които същата тази Агенция го е карала да действа.
— Изобщо не си наясно с този въпрос, Кастило! — сопна се директорът на ЦРУ.
— Вече казах, че той така смята — повтори Чарли.
— Защо? — попита спокойно президентът.
— Защото ако се намира в някакъв затвор в отдалечена част на Конго или е мъртъв — няма да има следи, които да сочат към Агенцията.
Президентът се отпусна на стола си и зарея поглед към Атлантическия океан. Отпи голяма глътка от бутилката бира. След малко се обърна към Чарли и заговори внимателно:
— Искам да съобщиш на господин Певснер, че макар да ми е трудно да повярвам, че подобно нещо е възможно да се случи — звучи като приказки на параноик, — в знак на признателност за безценната му помощ при откриването на липсващия „727“ съм наредил на директора на ЦРУ да разследва въпроса и ако има подобно нещо, то да бъде незабавно прекратено.
— Благодаря ви, господине — кимна Чарли.
— Имаш ли въпроси, Джон? — попита президентът.
— Не, господине — отвърна директорът на Централното разузнаване.
— Предай му, че съм наредил на директора на ФБР да ме информира лично за подробностите около всяко разследване на господин Певснер в Щатите. Но ако не съблюдава нашите закони, ще бъде предаден на правосъдието.
— Да, господине.
— Разбра ли ме, Марк?
— Да, господине — отвърна директорът на ФБР.
Кастило погледна генерал Нейлър, който клатеше шокиран глава.
— И така, Чарли — продължи шеговито президентът, — какво друго мога да направя за теб?
— Ще ми позволите ли отново да стана обикновен войник, господин президент?
Генерал Нейлър изви вежди.
— От видяното досега, Чарли, искрено се съмнявам, че някога си бил обикновен войник. Отговорът е не. Няма да го направя. И дума да не става.
— И как реагира президентът? — попита Алекс Певснер.
— Каза, че ако разбере, че нарушаваш законите на Съединените щати, с удоволствие ще те хвърли в затвора. Нареди на шефа на ЦРУ да прекрати всякакви действия срещу теб.
— Ти вярваш ли на тези думи?
— Каза го пред мен. Високо цени помощта, която ни оказа при намирането на самолета.
Певснер впи блестящите си очи в лицето на Кастило и ги задържа дълго.
— Канех се да кажа, че ще покажа благодарността си към президента, като направя каквото мога, за да разбера какво се е случило със съпругата на дипломата…
— Благодаря ти — прекъсна го Кастило.
— Остави ме да довърша — сряза го остро Певснер. — Само че, ако ти му докладваш, че съм го казал, ще стане ясно, че съм тук, а аз не искам да се знае. Затова ще проверя и ако науча нещо, няма да споменаваш пред никого кой е източникът ти. Става ли?
— Разбрахме се. Благодаря ти, Алекс.
— Ана, защо не донесеш един от моите бански на Чарли? Вие ще поплувате, а аз ще проведа няколко разговора.
— Трябва да се връщам в Буенос Айрес — подсети го Кастило.
— Повече полза ще имаш, ако почакаш да ти кажа каквото съм открил — сопна се отново Певснер, след това добави с по-благ глас: — А на Ана ще й бъде много приятно, ако останеш на вечеря.
— Благодаря.
— Ако има някакво развитие по случая, някой от посолството ще ти позвъни, нали?
— А-ха.
— Тогава върви да поплуваш, по-късно ще пийнем още вино и аз лично ще ти приготвя аржентинска пица.
„Ти лично ще ми приготвиш аржентинска пица ли?“
— Страхотно, Алекс. Благодаря ти.
(ПЕТ)
Пещта за пица, глинено кубе, се подгряваше с дърва и бе разположено на десетина метра от басейна, под навес с огромна дървена маса, където семейството можеше да похапва като на пикник.
Аржентинци поддържаха огъня и в камината, и в пещта, когато Кастило последва Ана и децата към навеса, където бяха подредени кристални чаши и ги чакаха шест бутилки вино.
Край пещта имаше дървена маса с покривка, където две аржентинки, следвани от бдителната прислужница рускиня, месеха тестото за пица, режеха домати и други продукти за пицата.
