Заложникът

— Интересно момче — отбеляза президентът.

— И много симпатичен — добави госпожа Джанис Хол. — По гласа му личеше колко е загрижен за горката жена и семейството й.

— Преди да се запознае с него, Джанис все разправяше, че не може да понася мъже, които привличат жените като пеперуди към пламък.

— Върви по дяволите, Мат — възмути се госпожа Хол.

— Добре че го изпратих там — каза президентът и добави: — Както и че настоях да остане при Мат.

— Моля? — попита първата дама.

— Когато върна самолета, първата ми мисъл бе да го взема в Белия дом. След това разбрах, че няма да излезе нищо. Можете ли да си представите на какво напрежение щеше да бъде подложен тук? Всички до един в сградата щяха да се опитват, първо, да го контролират и, второ, да му пречат да се добере до телефона ми или Овалния кабинет. Като остана на работа при Мат, не се стигна до никакви проблеми.

(СЕДЕМ)

Стая 1550

Хотел „Фор Сийзънс“

„Черито“ 1433

Буенос Айрес, Аржентина

06:25, 23 юли 2005

Кастило бе поръчал събуждане за седем — щеше да разполага с два часа, за да се облече, да закуси и да стигне в посолството до девет и половина, — така че щом погледна часовника си, докато се пресягаше за телефона, и видя колко е часът, усети неприятна тръпка. Не можеше да се надява на добри новини.

— Hola?

— Кастило? — прозвуча вбесеният глас на Дарби.

— Да?

— Защо не вдигаш мобилния? — нападна го Дарби.

— Какво има?

— Слизай веднага, ще те чака кола.

— Какво е станало?

— Мога само да ти кажа, че новините не са добри — заяви Дарби и затвори.

V.

(ЕДНО)

„Авенида Томас Едисън“

Буенос Айрес, Аржентина

06:40, 23 юли 2005

Малка сива алфа ромео — доколкото Кастило можеше да прецени, бяха същите като фиатите, с изключение на надписите — с аржентински номера, чакаше пред хотел „Фор Сийзънс“, когато Кастило изскочи през въртящата се врата.

Докато Кастило я оглеждаше и се питаше дали е за него, шофьорът отвори вратата.

— Senor Кастило?

Кастило закрачи бързо към колата и се качи. Тя потегли със свистене на гумите още преди Кастило да успее да прехвърли и закопчее предпазния колан.

— Говорите ли испански, господин Кастило? — попита шофьорът с ясно изразен американски акцент.

Чарли се взря внимателно в него. Беше с маслинова кожа и черна коса, на трийсетина и няколко, в строг костюм и поне според Кастило можеше лесно да мине за porteno, коренен жител на Буенос Айрес.

— Si — отвърна той.

— Поздравете полковник Алфредо Мунц от ДРУ — продължи шофьорът на типичен за porteno испански.

Прозорците на алфата бяха силно затъмнени и Кастило не бе забелязал друг на задната седалка. Обърна се и забеляза як рус мъж на около четирийсет. Кастило протегна ръка.

— Mucho gusto, mi coronel.

Мунц стисна стегнато ръката му.

— Mucho gusto — отвърна той и добави: — Senor Дарби ми разказа за вас, сеньор.

„Интересно какво ли ти е казал?“

Колата минаваше покрай френското посолство и надуваше клаксона на къси непрекъснати бибиткания. Шофьорът мина на червено и едва не бе отнесен от камион фиат, който караше по „Авенида 9 Хулио“. Алфата зави със свистене на гумите по „9 Хулио“, след това пое с пълна газ по магистралата в крайната дясна лента, която бе единствено за аварирали автомобили.

— Какво е станало? — попита Кастило. — Къде отиваме?

— Гадовете са застреляли Мастърсън — обясни шофьорът.

„Какво каза той? Застреляли са я, така ли? Мили Боже!

Само че той така го каза, сякаш говореше за господин Мастърсън.“

— За госпожа Мастърсън ли говорите?

— Не, за Мастърсън.

„Мама му стара.“

— Мислех, че Дарби е сложил хора, които да го пазят.

— Да, сложил е. Мен. Аз прецаках нещата отвсякъде.

Стигнаха до будките, където се плащаше пътна такса. Без да намали, като не спираше да натиска клаксона, шофьорът продължи по дясното платно, въпреки че полицаят, който забеляза да приближават, размаха трескаво ръце. Полицаят отскочи настрани в последната минута и посегна към пистолета си.

— ДРУ! ДРУ! ДРУ! — изкрещя полковник Мунц през отворения прозорец.

„Господи, дано да повярва!“

Изстрел не последва.

„Поне аз не го чух.“

Стигнаха до Т-образно кръстовище на пътя. Минаха на нов червен светофар и шофьорът зави наляво, мушна се между две ремаркета и даде рязко газ.

Кастило забеляза, че са на „Авенида Президенте Кастильо“.

„Улицата не е достатъчно елегантна, за да я кръстят на Кастильо, на Ел Президенте или на Сан Антонио.“

Очевидно това бе пътят към доковете и асфалтът показваше следи от износване от гумите на тежкотоварни камиони. Алфата подскачаше всеки трийсетина секунди.

В колата бе прекалено шумно, за да задава въпроси, а и не бе много разумно да разсейва шофьора, докато кара.

„Авенида Президенте Кастильо“ завиваше наляво и свършваше, факт, на който шофьорът не обърна никакво внимание, и за малко да го блъсне огромен камион „Скания“ с ремарке, натоварено с два контейнера.

Последва нов ляв завой и Кастило разбра, че са излезли на „Авенида Томас Едисън“. Тук бе още по-