Заложникът

Второ служебно беемве спря, а след него още едно. Висок изискан мъж слезе от задната седалка, а друг — от седалката до шофьора.

„Това трябва да е посланикът — реши Кастило. — А другият е бодигардът му.“

— Ето го и посланика — потвърди шофьорът.

Кен Лауъри, шефът по сигурността на посолството, и още трима мъже слязоха от второто беемве. Единият бе едър скандинавски тип с почти обръсната глава. Кастило реши, че е от пехотинците в посолството.

Посланик Силвио и Лауъри минаха през кордона от аржентински полицаи. Никой не понечи да ги спре.

„Сигурно ги познават.“

Останалите спряха пред полицаите.

Силвио тръгна към събралите се до таксито.

— Добро утро — поздрави той. — Казвайте.

— Джак е в таксито, господин посланик — каза Дарби. — Прострелян е два пъти в главата.

Силвио погледна Кастило, но не му каза нищо.

— Ваше превъзходителство — намеси се Мунц, — позволете ми пръв да изразя искреното си съжаление.

— Благодаря, полковник — отвърна Силвио на испански. — Някой знае ли какво се е случило?

Преди да получи отговор, Силвио продължи:

— Ами госпожа Мастърсън?

— Тя е в линейката на Немската болница, ваше превъзходителство — обясни Мунц. — Очевидно е била упоена. От похитителите.

Силвио изви вежди, но не каза нищо. Тръгна към линейката. Мунц, Дарби и Лауъри тръгнаха след него. Чарли също закрачи след тях — „Как иначе ще разбера какво става?“

Когато стигнаха до линейката, Силвио се обърна към Кастило.

— Вие сте господин Кастило, нали? — попита той.

— Да, господине.

Силвио почука на задната врата на линейката, отвори и се качи.

Вътре видя двама мъже и една жена в сини болнични престилки, баджове с имената им.

Госпожа Елизабет Мастърсън се бе отпуснала на стол, облегнат на далечната стена в просторната линейка. На лицето й бе поставена кислородна маска, а на едната ръка висеше апарат за кръвно налягане. Лекарката й мереше пулса.

Силвио се приближи до Мастърсън, отпусна се на колене и стисна ръката й.

— Елизабет — заговори тихо той на английски. — Много съжалявам.

Тя го погледна, очевидно объркана, и извърна очи.

— Очевидно е била дрогирана — обясни лекарката.

— Какво сте й дали? — попита Силвио.

— Не можем да направим много, преди да разберем какво й е дадено. Подозираме, че е бупивакаин, но преди да дадем кръвна проба за изследване в лабораторията, не мога да кажа със сигурност.

— Защо не сте я откарали в болницата? — попита Силвио и без да дочака отговор, нареди: — Тръгвайте веднага, ако обичате.

Обърна се към Лауъри.

— Господин Лауъри, вървете с нея. Направете каквото трябва, за да няма проблеми.

— Добре, господине — отвърна Лауъри.

— Вземете колкото хора прецените.

— Добре, господине.

Силвио тъкмо се канеше да слезе от линейката, когато Мунц изрева:

— Капитан Хименес!

Един от мъжете в цивилно облекло, застанал при офицерите от полицията, дотича начаса.

— Осем човека, две коли — нареди Мунц. — Едната кола да кара пред линейката, втората да я следва. Ще има американци. Осигурете безопасността на сеньора Мастърсън. Докладвайте веднага, щом я настанят в болницата. И не допускайте пресата нито до нея, нито до лекарите.

— Si, mi coronel. — Капитан Хименес се обърна и затича, крещейки нареждания. Лауъри хукна след него.

— Благодаря ви, полковник — обърна се Силвио към Мунц. — Кажете какво се знае.

— Тъкмо се канехме да разберем, ваше превъзходителство, преди да пристигнете — обясни Мунц. — Елате с мен, наше превъзходителство.

Мунц ги поведе към полицаите от Военноморската префектура.

— Ти ли беше първият, който пристигна на местопроизшествието? — попита Мунц.

— Si, mi coronel.

„Това ченге направо ще се напикае. Изпитва ужас от Мунц.“

Посланик Силвио забеляза същото. Усмихна се на полицая и подаде ръка.

— Добро утро — поздрави той и Кастило забеляза, че акцентът му е като на местен. — Казвам се Силвио. Аз съм посланикът на Съединените щати и се опитвам да разбера какво става.

— Si, senor.

— Казвай — настоя Мунц.

— Mi coronel, патрулирах по „Пуерто Мадеро“, когато ми се обадиха да дойда тук.

— Какво ти казаха?

— Да разследвам вероятен грабеж и убийство — обясни полицаят, а след това добави с известно нежелание — и някаква луда.

— Знае ли се кой се е обадил? — попита Мунц и погледна над рамото на Кастило. Кастило се обърна и видя, че военноморският командир, който бе разговарял одеве с Мунц, се е приближил.

— Шофьорът на камиона, mi coronel — отвърна командирът.

— Той къде е? Доведете го.

Когато двама полицаи от Военноморската префектура започнаха да блъскат шофьора на камиона, едър изнервен мъж в края на четирийсетте, Мунц им даде знак да престанат и се приближи към тях. Посланикът, Кастило, Дарби и шофьорът го последваха. Флотският офицер също направи крачка, но Мунц му нареди с махване на ръка да остане на мястото си. След това Мунц освободи нервно полицаите.

— Бихте ли ни казали какво знаете, сеньор? — попита Мунц.

Мъжът кимна, след това се обърна и насочи пръст към улицата.

— Пътувах по „Едисън“ — започна човекът — към „Хорхе Нюбъри“, когато видях жената. Клатушкаше се по улицата. Реших, че е пияна.

Той спря и се замисли дали не казва нещо, което не бива.

„Изглежда, не знае кой е Мунц, освен че е важна клечка в полицията, но очевидно се страхува от него.“

— И какво стана?

— Стана ми жал за нея и спрях — обясни той, макар не много убедително, а след това добави: — Беше по средата на улицата и не исках да я прегазя.

Зачака някаква реакция.

— И какво? — подкани го отново Мунц.

— Слязох от камиона и тя буквално ме завлече там вътре — продължи човекът. — Видях таксито, видях какво е станало вътре — и двамата бяха мъртви — извадих телефона и се обадих…

Заблестяха нови сини и червени лампи и се чуха нови сирени. Кастило забеляза, че е направен малък конвой и очевидно чакат знак от линейката. След това лампата на линейката се включи и сирената й зави. Даде на заден и излезе от сградата. Един от полицаите я насочи към подредените автомобили. Кастило забеляза, че автомобилът на посолството е непосредствено зад линейката в конвоя.

След това конвоят потегли.