неподдържано от „Авенида Президенте Кастильо“. Асфалтът по двулентовия път бе почти напълно изтрит от паветата, върху които някога е бил излят. От лявата им страна се виждаха изоставени складове, а от дясната бяха запуснатите докове, покрай които бяха вързани ръждясали и наполовина потънали лодки и катери.
Най-сетне видя сините и червените светлини.
Федералната полиция бе спряла по средата на улицата, униформените бяха вдигнали високо ръце, за да ги спрат. Кастило забеляза още шест ченгета, които разтоварваха бариери от каросерията на камион.
Шофьорът наби спирачки, намали, ала не спря.
Полковник Мунц се бе подал от задния прозорец, размахваше документите си и крещеше:
— ДРУ! ДРУ! ДРУ!
Полицаите се отдръпнаха, а двама дори отдадоха чест.
Петдесет метра надолу по улицата бе застанал огромен — и невероятно самонадеян — сержант от федералната полиция, който вдигна арогантно ръка, за да ги спре.
Арогантността му се стопи в мига, в който позна Мунц.
— Насам,
Там бяха спрели три полицейски коли, едната на Федералната полиция, втора на Военноморската префектура — силите на реда за пристанището, и трета на Националната жандармерия. Имаше и няколко немаркирани автомобила с включени сини лампи, две линейки, едната от Немската болница, втората на Военноморската префектура.
Петдесетина метра по-нататък, по средата на пътя, бе спрял огромен камион с ремарке, а контейнерът, който очевидно бе пренасял, бе паднал по средата на пътя. Шофьорът на камиона бе съобразил да постави триъгълник на пътя и да пусне аварийни светлини.
Когато шофьорът наби спирачки и алфата спря шумно пред пустия склад, Кастило забеляза такси, паркирано с предницата навътре. Между таксито и предната част на сградата се бяха събрали седем или осем човека, повечето в униформи с пагони на офицери от старшия полицейски състав.
Мунц изскочи от задната седалка на алфата и закрачи към тях. Кастило и шофьорът слязоха и го последваха. Насъбралите се полицаи се обърнаха към тях. Неколцина от офицерите отдадоха чест.
— Изрично предупредих да не се пипа абсолютно нищо — прогърмя гласът на Мунц. — Надявам се да не сте пипали.
—
— По-скоро е търсел пари — обади се тихо шофьорът на алфата, така че да го чуе единствено Кастило.
Един от полицаите каза на Мунц нещо, което Кастило не чу.
Полковникът изви учудено вежди.
— Той къде е? — попита Мунц.
Флотският офицер посочи мъж в униформа с цвят каки, застанал притеснено близо до улицата.
— Доведете го — нареди Мунц. Посочи петно на земята.
Нареждането да бъде доведен полицай от Военноморската префектура бе предадено от човек на човек, докато най-нисшестоящият бързо се отправи към полицая.
Мунц пристъпи към таксито. Кастило направи крачка след него, тръгна и шофьорът и чак тогава полицаите се размърдаха. Мунц усети какво става. Обърна се и вдигна ръка, за да ги спре, след това посочи Кастило и шофьора, за да ги оставят да огледат с него.
Дясната задна врата бе отворена.
Мунц пъхна вътре глава, огледа и се отдръпна. Даде знак на Кастило и шофьора да огледат.
Кастило бе по-близо, затова пристъпи пръв.
Усещаше се мирисът на кръв и се чуваше жуженето на мухи.
Дж. Уинслоу Мастърсън бе отпуснат на вратата, наполовина седнал. И очите, и устата му бяха отворени. Виждаше се входна огнестрелна рана на слепоочието, а съдейки по вече засъхналата кръв, стекла се по врата, имаше още една входна рана под косата зад ухото.
Таксиметровият шофьор лежеше върху волана. Посребрялата му коса отзад на врата бе сплъстена от кръв, а гърбът на якето бе потъмнял от изсъхнала кръв.
Кастило измъкна глава от таксито, срещна погледа на шофьора на алфата и въздъхна:
— Копеле гадно!
Чу се ново свистене на гуми близо до входа на сградата и когато вдигна поглед, видя Алекс Дарби да отваря вратата на служебното беемве.
Неколцина полицаи се опитаха да го спрат.
— Пуснете го! — изрева полковник Мунц с глас, на който би могъл да завиди всеки сержант от школата за обучение. След това тръгна към него.
Кастило чу Дарби да пита:
— Той ли е?
— Страхувам се, че е той — отвърна Мунц.
— Мъртъв ли е?
Мунц кимна.
— Прострелян е два пъти в главата.
— Къде е госпожа Мастърсън? — продължи да пита Дарби.
„Господи, дори не се сетих за нея.“
Мунц посочи линейката на Немската болница.
Дарби се отправи към линейката. Мунц го настигна.
— Алекс, мисля, че е упоена — предупреди го той.
— По дяволите! Кой е позволил? — попита вбесен Дарби.
— Според доклада на първия полицай, пристигнал на местопроизшествието, тя е била упоена още когато е дошъл.
— Предполагам, е предадена на грижите на лекар? — попита Дарби.
— С нея са трима лекари — успокои го Мунц. — Аз лично позвъних в Немската болница.
Дарби отиде до линейката, широк ван мерцедес, отвори вратата и се качи.
Кастило усети, че шофьорът е застанал до него.
— Дарби е в линейката с госпожа Мастърсън — съобщи той. — Чух Мунц да му казва, че е упоена, че е била упоена още когато ченгето от Военноморските сили е пристигнало.
— Мамка му! — възкликна шофьорът. — Две огнестрелни рани в главата.
— Шофьорът е прострелян само веднъж.
— Според мен са две — настоя той.
Дарби слезе от линейката и заедно с Мунц се приближи до таксито.
— Алекс — обади се шофьорът. — Съжалявам.
— Всички съжаляваме, Пол — отвърна Дарби.
Дарби се приближи до таксито, оглежда купето дълго, след това се върна при Мунц, шофьора и Кастило.
— Алекс — започна Мунц. — Трябва да я закарат в болница. Не могат да разберат с какво е наблъскана.
— Казаха ми, че не знаят — отвърна Дарби. — Според мен посланикът ще иска да я види още тук. Тръгнал е насам.
— Разбира се — съгласи се Мунц.
Дарби погледна шофьора.
— Пол?
— Според мен става въпрос за убийство — обясни шофьорът.
— Ти съгласен ли си, Чарли? — попита Дарби.
— Възможно е. Не знам.
