Когато звукът на сирените заглъхна в далечината, Мунц отново попита:
— И какво?
— Да, господине — продължи шофьорът на камиона. — Жената падна.
— Какво?
— Тя падна — повтори шофьорът. — Не припадна, просто не можеше да се изправи и не разбираше какво й говоря.
— А вие какво й казахте?
— Че полицията идва, че е най-добре да се дръпне от средата на улицата. Опитах се да я вдигна на ръце, но тя се разпищя, затова зачаках.
— Какво стана, преди да пристигне полицията?
— Нищо — отвърна шофьорът, след това се поправи: — Тя пропълзя от улицата — сигурно искаше да се качи отново в таксито…
— Сигурно ли?
— Беше стигнала до тротоара, когато полицаят дойде — каза човекът. — Той нареди да я оставим където е, влезе, огледа таксито и излезе с портфейла на човека.
— Според теб, колко пари имаше вътре? — прекъсна го Мунц.
— Нямаше пари — отвърна шофьорът. — След това се обади за линейка и повика друг офицер, пое я на ръце и я остави на предната седалка на патрулката. Обясни ми, че човекът на задната седалка бил
— Кой дойде пръв? — попита Мунц.
— Не помня — сви рамене човекът.
Мунц остана загледан в него за момент, след това премести поглед към посланика, после към Дарби, Кастило и шофьора, сякаш ги питаше дали имат въпроси. Всички мълчаха.
— Благодаря, сеньор — кимна Мунц. — Щом пристигнат хората от техническия отдел, ще снимат камиона, ще го огледат и ще го преместим, за да не стои в средата на пътя. След това ще ви отведат във Военноморската префектура, за да дадете показания и да ви снемат отпечатъци. Ще наредя да охраняват камиона, докато ви няма, ще можете да позвъните на работодателя си и на съпругата си, ако желаете. Ще им кажете, че сте свидетел на инцидент, че сте в полицията, за да дадете показания, и нищо повече. Нито дума за таксито. Разбрахте ли ме?
—
— Благодаря. — Мунц подаде ръка на човека. След това посланик Силвио му подаде ръка и благодари. И Дарби, и шофьорът, и накрая Кастило се ръкуваха с шофьора.
Последваха Мунц към мястото, където военноморският командир стоеше с един полицай.
Пристигна нов автомобил на посолството. Слязоха двамата агенти от Монтевидео.
„Специален агент Юнг е доста изненадан, че ме вижда тук.“
— Полковник — обади се посланик Силвио. — Това са двамата агенти от ФБР, които изпратиха от Монтевидео. Ако е възможно, бих искал да присъстват на разследването…
— Да минат — изрева Мунц.
Агентите веднага тръгнаха към тях.
Мунц се обърна към командира от флота.
— Откарайте шофьора на камиона в префектурата. Искам от него изявление, вие го снимайте и му вземете отпечатъци. Може да се обади на работодателя и съпругата си, но внимавайте да не спомене нищо повече, освен че е бил свидетел на катастрофа. Отнасяйте се добре с него — първото ми впечатление е, че е добър самарянин, — но го задръжте, докато не ви се обадя.
—
— Добре — кимна Мунц към полицая от Военноморската префектура. — Кажете ми какво се случи от момента, в който пристигнахте.
Разказът му бе много точно повторение на казаното от шофьора на камиона.
Мунц погледна агентите на ФБР.
— Ще наредя вие двамата да имате пълен достъп до разследването.
— Благодаря — обади се посланик Силвио.
— Има ли нещо друго, ваше превъзходителство? — попита Мунц.
Силвио отговори, но се обърна към Дарби.
— Децата.
— Жена ми е в дома на семейство Мастърсън — отвърна Дарби.
— Ще изпратя и моята съпруга веднага щом се свържа с нея — реши Силвио. След това попита: — Предполагам, сте направили каквото е необходимо за охраната им.
— Да, господине.
— Ваше превъзходителство, ще изпратя най-добрите си хора и те няма да изпускат сеньора Мастърсън и децата от поглед — намеси се Мунц. — Съзнавам, че вече нямате голямо доверие на думите ми.
— Защо го казвате, полковник? — попита любезно посланикът.
— Двамата със сеньор Сиено седяхме в колата му пред дома на Мастърсън от единайсет вечерта, а сеньор Мастърсън ни се изплъзна.
„Значи така се казва. Сиено. Пол Сиено.“
— Така ли възприемате случилото се? Той ви се е изплъзнал?
— Изплъзна се от нас със сеньор Сиено и хората на сеньор Сиено и моите. Осем човека наблюдаваха къщата, ваше превъзходителство.
— А защо мислите, че си е бил поставил за цел да ви се изплъзне?
— Според мен похитителите са се свързали с него, поискали са среща и са го заплашили, че жена му и децата ще пострадат, ако не дойде сам. Затова е отишъл сам. Нямам представа как е успял, но е бил отчаян и е успял да се измъкне, без да го забележим, а след това е хванал такси — най-вероятно от железопътната гара на „Сан Исидро“ — и е тръгнал към мястото на срещата. Ваше превъзходителство забеляза ли, че таксито не е от градските?
— Да, забелязах — потвърди посланик Силвио. — Честно казано, и аз си представях, че е станало нещо подобно.
— Искрено съжалявам и се чувствам безкрайно неловко, ваше превъзходителство, защото не изпълних дълга си — продължи Мунц.
— Двамата със Сиено сте били в колата на Пол цяла нощ — успокои го Силвио. — Едва ли някой може да ви обвини, че сте проявили небрежност.
— Прецаках нещата отвсякъде, господин посланик, това е истината — намеси се Пол Сиено.
— Според мен не е така, Пол — обърна се към него Силвио, след това се завъртя към Алекс Дарби. — Алекс, би ли останал тук, за да научиш всичко, което излезе? А после отиди в болницата.
— Добре, господине.
— Господин Кастило, може ли за момент?
— Да, господине, разбира се.
Силвио хвана Чарли под ръка и го поведе настрани, за да не чуе никой разговора им.
— Налага се да поговорим, господин Кастило — започна посланикът. — Има ли причина да не го направим веднага? Ще се върнете ли с мен в посолството?
— Да, господине, разбира се.
— Имате ли някаква представа какво става тук, господин Кастило? — попита посланик Силвио, щом се качиха в служебното беемве. — Има ли нещо, което трябва да знам?
— Господине, нямам абсолютно никаква представа какво става — призна Кастило, след това заекна. — Освен че сме се накиснали в шибана бъркотия.
— Аз съм дипломат и не би трябвало да използвам такива изрази, но съм напълно съгласен с оценката ви.
— Моля да ме извините, господине. Изплъзна ми се неволно. Той беше добър човек!
