— Наистина — съгласи се Силвио. След това се извини, извади мобилен телефон и натисна копче за автоматично набиране.
— Убили са Джак, любов моя — каза той на испански. — В момента не знам нищо повече. Бетси е упоена и я откараха в Немската болница…
— Не. Дрогирана е. Не упоена…
— Щях да те помоля да отидеш в болницата, но докато не я върнат в пълно съзнание, няма смисъл. Съпругата на Алекс Дарби е при децата на Мастърсън…
— Благодаря ти. На всяка цена вземи поне един от хората на Лауъри със себе си и карайте бавно, за да могат да ви следват от федералната полиция…
— Никой не може да повярва, любов моя. Послушай ме и направи каквото ти казах. Ще ти се обадя пак.
(ДВЕ)
Кабинетът на посланика
Посолството на Съединените щати
„Авенида Колумбия“ 4300
Палермо, Буенос Айрес, Аржентина
08:35, 23 юли 2005
— Предполагам, че ще искате да докладвате на началниците си, господин Кастило — започна посланик Силвио, щом въведе Чарли в кабинета си.
— Да, господине.
— Можете да се обадите оттук.
— Много любезно, господине, но нямам нищо против да…
— Не сме приключили разговора, нали? — прекъсна го Силвио. — Веднага щом разговарям с държавния секретар, ще наредя да ви свържат.
„Дали го прави, за да изглежда на добряк — струва ми се, че си е такъв, — или за да чуе какво имам да кажа?“
— Много ви благодаря, господине.
— След като казах, каквото имам да казвам, нямам представа как да се свържа с държавния секретар по това време на денонощието — във Вашингтон е колко, пет и половина. Едва ли тя ще иска да чуе новините от мен.
— Господине, аз знам как да подходя — призна Кастило.
Посланикът посочи телефона на бюрото си.
Кастило вдигна слушалката и чу:
— Оператор.
— Казвам се Кастило. Трябва ми обезопасена линия с Белия дом. Посланикът е до мен, ако ви трябва разрешение.
Силвио пое слушалката от Чарли.
— Говори посланик Силвио. Господин Кастило има разрешение да се обади в Белия дом и сега, и по всяко време в бъдеще, когато пожелае.
— Благодаря ви — Кастило пое слушалката.
— Белият дом.
— Обаждам се от посолството на САЩ в Буенос Айрес. Моля, проверете дали връзката е обезопасена.
Десет секунди по-късно телефонистката на Белия дом потвърди:
— Връзката обезопасена.
— Обажда се К. Г. Кастило. Бих искал да говоря с държавния секретар, ако обичате.
Той чака цели трийсет и пет секунди, преди да чуе мъжки глас.
— Това е обезопасената линия на държавния секретар.
— Обажда се К. Г. Кастило. Бих искал да разговарям с държавния секретар.
— Секретарят спи, господин Кастило.
— Сигурно. Свържете ме, ако обичате.
Минаха четирийсет и пет секунди.
— Свържете го — нареди Натали Кохън.
— Обажда се Кастило, госпожо секретар.
— Чарли, ти имаш ли представа колко е часът във Вашингтон?
— Да, госпожо. Посланик Силвио би искал да разговаря с вас.
Преди да подаде слушалката на посланика, чу как държавният секретар прошепна: „Господи!“
След това се отправи към вратата. Посланикът махна с ръка, за да му даде знак да остане.
— Обажда се посланик Силвио, госпожо секретар — представи се Силвио. — С прискърбие трябва да ви съобщя, че преди час и половина бе открито тялото на заместник-посланик Дж. Уинслоу Мастърсън. Прострелян е два пъти в главата…
— Секретарят иска да разговаря с вас, господин Кастило. — Посланикът му подаде слушалката.
— Да, госпожо.
— Защо се обади ти, Чарли?
— Знам как да стигна до вас, без да ме изтезават най-различни бюрократи.
— Знаеш ли нещо, което посланикът не знае?
— Не, госпожо. Никой не е наясно какво става.
— Предполагам, вече си разказал на Мат Хол.
— Не съм, госпожо, ще му се обадя веднага след като приключа разговора с вас.
— Искаш ли аз да му съобщя?
— Благодаря ви, но няма да е необходимо.
— Ще се наложи да събудя президента, за да му съобщя новината. Най-сетне снощи ми каза, че те е изпратил там и какво си открил, Шерлок.
— Да, госпожо.
— Ще се чуем пак, Чарли.
— Да, госпожо.
По линията се чуха няколко прищраквания, след това прозвуча нов глас.
— Белият дом. Приключихте ли с разговора?
— Отново разговаряте с Кастило. Бихте ли ме свързали по обезопасена линия със секретар Хол?
— Изчакайте, ако обичате.
— Обезопасената линия на секретар Хол — чу се нов глас.
— Том?
— Говори специален агент Динслър. С кого разговарям?
— Том Макгайър или Джоуел Исаксън да са там?
— Не.
— Казвам се Кастило. Бихте ли ме свързали със секретар Хол, ако обичате?
— Секретарят спи, господине.
„Нарече ме «господине», което означава, че не ме познава.“
— Събудете го, ако обичате.
— Мога ли да попитам за какво става въпрос, господине?
— Повикайте го на проклетия телефон, веднага!
Отговор не последва, но петнайсет секунди по-късно секретарят на Вътрешна сигурност Матю Хол се обади.
— Чарли, просто трябваше да кажеш на Динслър кой си. Не е нужно да го ругаеш — сопна се ядосано Хол.
