— Да, господине. Господине, Мастърсън,
— Мили боже! — възкликна Хол. — Ами съпругата му?
— Откараха я в Немската болница. Придружават я осем агенти на ДРУ и четирима наши. Копелетата са я дрогирали. Събудила се е — по-точно казано, дошла е в полусъзнание — на задната седалка на едно такси и е открила съпруга си с два куршума в главата.
— Господи, Чарли!
— Да, а той наистина беше добър човек.
— Кога се е случило?
— След полунощ. Изплъзнал се е на охраната — хора на ЦРУ, полковник от ДРУ, истински професионалист, и десетина други — очевидно след това е взел такси, за да се срещне с някого. Вероятно се е канел да плати откуп или да уреди размяната.
— Кажи ми всички подробности. Бавно обаче. Ще трябва да разкажа и на президента, и на Натали.
— Натали вече знае. Посланик Силвио току-що разговаря с нея и тя каза, че ще съобщи на президента.
— Добре, тогава ми разкажи какво знаеш.
— Добре, господине. Няма много освен онова, което вече ви казах. Шофьор на камион е открил госпожа Мастърсън да се лута дрогирана на една улица до пристанището. Била е силно дрогирана. Обадил се е на ченгетата и те открили тялото на Мастърсън, претърсили го, разбрали, че е дипломат, и веднага съобщили на ДРУ. Полковникът от ДРУ, опитен е, знае какво прави, е бил пред къщата на Мастърсън с един от хората на Дарби.
— Човекът на Дарби позвънил на Дарби, Дарби съобщил на посланика, след това и на мен и каза, че изпраща кола да ме вземе. Полковникът от ДРУ, казва се Мунц, беше в автомобила с човека на Дарби. Когато пристигнахме, госпожа Мастърсън бе вече в линейката с кислородна маска; гъмжеше от полиция.
— Дарби, посланикът и шефът по сигурността на посолството Лауъри с някои от хората му се появиха след малко. Щом посланикът се видя с госпожа Мастърсън, я откараха в болница. Полковникът от ДРУ изпрати две коли с осем човека да придружат линейката, а Лауъри и някои от нашите хора тръгнаха с него.
— Как е госпожа Мастърсън?
— Все още не е на себе си, но щом я откараха в болницата…
— Какво, по дяволите, става, Чарли? Кой е организирал всичко това? Защо?
— Никой няма представа, а всеки път, когато ми хрумне нещо, то просто не се връзва.
— Какво, например?
— Нещо с отвличането се е объркало. Защо им е да убиват Мастърсън, след като е отишъл да плати откупа? Защо не са я убили и нея? Застреляли са шофьора на таксито — вероятно защото ги е видял. Защо тогава са я оставили нея жива? Все нещо е видяла. Иска ми се президентът да беше изпратил човек, който знае как да подходи.
— Изпратил е теб — сряза го Хол, след това попита: — Защо мислиш, че Мастърсън се е опитвал да плати откуп? Откъде е взел парите? Нали каза, че похитителите не са се свързали с него?
— Някой се е обадил на Мастърсън снощи. Може би дори преди това. Иначе защо му е да се измъква от охраната на Агенцията и ДРУ, — които наблюдават къщата?
— Така. После?
— А по отношение на парите за откупа е необходим един-единствен телефонен разговор — казва на финансовия си съветник; двамата са стари приятели — и пет хиляди или милион в брой пристигат по най- бързия начин. По всяка вероятност куриерът е пътувал на същия самолет, на който бях и аз, а от Далас има пряка връзка на „Американ Еърлайнс“. Разполагал е с парите и е бил отчаян.
— Ясно — съгласи се замислен Хол и попита: — Ти къде си?
— С посланик Силвио. В неговия кабинет.
— Той знае ли, че си изпратен от президента?
— Да, господине.
— Какво смяташ да правиш? Знаеш, че той ще зададе този въпрос.
— Отивам в болницата. Може би, когато тя дойде на себе си…
— Как мога да се свържа с теб?
— Сантини, приятелят на Джоуел, ми даде мобилен телефон. Нямам представа дали можете да позвъните, но аз със сигурност мога да се обаждам в Щатите.
— Дай ми номера.
Деветдесет секунди по-късно, докато Кастило държеше мобилния в ръка, той звънна.
— Кастило.
— Очевидно става — чу той гласа на Хол. — Връщам се на обезопасената линия.
Две секунди по-късно, Хол заяви:
— Можех да го кажа и по мобилния. Дръж ме в течение, Чарли. Докладвай ми за всичко, което откриеш.
— Добре, господине.
Хол прекъсна, без да каже и дума повече.
— Белият дом. Приключихте ли?
— Да, прекъсвам — заяви Кастило и остави слушалката.
Усети погледа на Силвио.
— Мислите, че Джак Мастърсън се е опитвал да плати откуп ли? — попита той.
— Господине, това е една…
По интеркома прозвуча женски глас.
— Господин посланик, външният министър е на втора.
Силвио посегна към телефона.
— Добро утро, Освалдо.
— Освалдо, винаги ми е приятно да се видя с теб. Когато ти е удобно.
— Чудесно. Ще те очаквам.
— Много ти благодаря, Освалдо. Да, истинска трагедия. Ще те чакам.
Силвио затвори, но задържа слушалката.
— Външният министър иска незабавна среща — каза посланикът. — Каза, че е съсипан. Според мен говореше напълно искрено. Двамата с Джак се разбираха отлично.
Кастило кимна, но не каза нищо.
Силвио дръпна пръст от вилката на телефона и натисна едно копче.
— Силвия, много се радвам, че си тук. Би ли дошла при мен веднага, ако обичаш? Благодаря ти.
Затвори и отново погледна Кастило.
— Външният министър по време на срещата ще ме попита как смятам да процедирам с пресата. За да не го обидя, като отхвърля някое от предложенията му, ще пусна изявлението, преди да дойде.
След миг закръглена жена към края на четирийсетте надникна в кабинета на Силвио. Беше с очила с дебели рамки, които изпъкваха на прошарената й неподдържана коса. Силвио й махна да влезе.
— Добро утро, Силвия — поздрави той.
— При цялото ми уважение, господин посланик, кое му е доброто? Джак беше от най-добрите хора, които познавах. Ами горките деца!
— Силвия, запознай се с господин Кастило. Господин Кастило, това е госпожа Силвия Грунблат, Връзки с обществеността.
Госпожа Грунблат подаде ръка по начин, който подсказваше, че това за нея е необичайно и го смята за пълна загуба на време.
— Какво знаеш до момента, Силвия?
Тя погледна Кастило, сякаш се чудеше дали може да говори пред човек, когото не познава.
— Кен Лауъри ми разказа — заяви тя. — След това ми позвъни, за да ми каже, че е в Немската болница, и преди да дойда в посолството, се отбих там. От него разбрах подробностите.
