Майор Джосман взе два чадъра, отвори единия вътре в буса, след това се опита безуспешно да го промуши през вратата. Накрая се отказа, сви го, излезе гологлав под дъжда и чак тогава го отвори.
— Майоре — нареди Кастило, — всички са тук. Могат да се справят с багажа по-късно.
Майорът кимна и тръгна към спрелия „Гълфстрийм“, докато моторите тихо виеха.
Вратата се отвори и се появи набит мъж. Майорът му подаде втория чадър. Посочи буса и непознатият кимна, отвори чадъра и пое към буса.
Специален агент Елизабет Шнайдер беше следващата.
Сърцето на майор Кастило трепна.
Специален агент Шнайдер се огледа, забеляза буса, видя седналия вътре Кастило, усмихна се и му махна.
Сърцето на майор Кастило трепна отново. Този път по-силно.
Джосман задържа чадъра над главата на специален агент Шнайдер и я придружи до автомобила. Стигнаха до вратата тъкмо когато набитият мъж влизаше.
— Казвам се… — понечи да се представи той, но в следващия момент забеляза агент Юнг. — А, здрасти, Дейв.
Юнг вдигна глава от жълтия бележник.
— Здрасти, Пол — отвърна той. — Господин Кастило, това е специален агент Пол Холцман.
— Знам, че трябва да докладвам на вас, господине — каза Холцман. — Аз съм старши агент.
Не протегна ръка за поздрав.
— Дайте чадъра си на майора, ако обичате — помоли Кастило. — И седнете. Ще кажа, каквото имам да казвам, когато всички се качат.
Кастило бе твърдо решил да поздрави сдържано специален агент Шнайдер.
Тя провали плановете му с усмивка, настани се до него и небрежно отпусна ръка на рамото му, преди да седне.
— Здрасти, Чарли — прошепна тя толкова близо до ухото му, че той усети дъха й.
Мента. Сигурно са им раздали дъвки заради налягането, тъй като самолетът се бе спуснал прекалено бързо.
Така че планът му да поздрави специален агент Шнайдер с „Радвам се да те видя отново, Шнайдер“, бе заменен с „Господи, много се радвам да те видя.“
Освен това усети парфюма на специален агент Шнайдер и в същия момент осъзна, че специален агент Юнг не е пропуснал да забележи какво става.
Бяха необходими няколко минути, докато всички изчакат чадъра, за да слязат от „Гълфстрийма“ и да се качат в буса, включително и екипажът. Специален агент Джак Бритън пристигна пети. В първия момент Кастило не го позна. Последния път, когато се бяха видели, Бритън бе с проскубана рошава брада, облечен в арабска роба, а в косата му бяха вплетени мъниста.
Сега бе късо подстриган, с костюм с хубава кройка. Прилича, каза си Кастило, на Колин Пауъл.
Бритън стисна здраво ръката му.
— Не знам какъв е протоколът — сигурно трябва да се обръщам към тебе с „господине“ — но много се радвам да те видя.
— Чарли става, Джак. И аз се радвам да те видя. Готов ли си да се захващаме за работа?
— Ако може първо да отскоча до едното място, защото тоалетната в самолета се скапа някъде над Бразилия. И ми се ще да похапна нещо.
— Предполагам, че в хангара има тоалетна. Държиш ли да отидеш, защото няма да се бавим? След това имаме десетина минути път до хотела.
Бритън погледна плющящия дъжд и реши.
— Ще почакам.
Докато траеше разговорът им, Кастило усещаше бедрото на агент Шнайдер притиснато до своето сигурно защото седалките в буса бяха правени за дребосъци.
Най-сетне всички се качиха.
Кастило се изправи и се обърна така, че да го виждат всички.
— Моля за внимание — започна той и когато всички погледи се насочиха към него, той продължи: — Казвам се Кастило. Предполагам, известно ви е, че отговарям за разследването от американска страна на убийството на господин Мастърсън и похищението на госпожа Мастърсън. Освен това отговарям за безопасността на семейство Мастърсън, докато са в Аржентина. — Самото разследване се води от аржентинските власти, под пълния контрол на ДРУ. Предполагам, всички знаете какво е ДРУ.
Усети леко подръпване, свали поглед и първото, което забеляза, бе, че очите на агент Шнайдер са станали по-дълбоки и прекрасни, отколкото ги помнеше. Тя поклати леко глава, колкото да покаже, че няма представа какво е това ДРУ.
— На вас двамата с агент Бритън ще ви обясня допълнително, агент Шнайдер — реши той и продължи. — Беше решено и разследването, и съдебният процес да бъдат извършени от аржентинските власти.
— И кой го е решил? — попита специален агент Холцман.
— Аз го реших и посланик Силвио се съгласи — отвърна Кастило. — Ще ви обясня какво още сме решили с посланика. Забраняват се всякакви връзки с федералната агенция във Вашингтон или където и да е другаде без одобрението на посланик Силвио или моето. Искам да сме наясно по този въпрос още отсега. Някакви въпроси?
Един от агентите в дъното на буса се обади:
— Искате да кажете, че не мога да позвъня на жена си, за да й кажа, че съм пристигнал и съм добре, така ли?
— Можете да звъните на когото искате, но без да споменавате каквото и да е за положението тук. Ясно ли е?
Последва шепот.
— Тази вечер няма да предприемаме нищо. Специален агент Юнг ще ви закара в хотела ви, ще ви нахрани и така нататък. Утре сутринта ще ви информирам, а вие, агент Холцман, решавате къде да се срещнете с аржентинските власти. Те се съгласиха да ви съобщават всичко, което открият, но искам да ви напомня, че разследването си е тяхно и ще работят по начин, по който те намерят за добре. Ние сме тук, за да помагаме, нищо повече. — Що се отнася до госпожа Мастърсън, по ред причини, включително и защото е била упоена от похитителите и е все още в болница, освен ако няма някоя основателна причина да я разпитва ФБР, разговорите с нея ще се провеждат от специален агент Сантини от Тайните служби и специален агент Шнайдер. Ако я разпитва човек от ФБР, ще става в присъствието на един от тях двамата или на господин Алекс Дарби.
— Кой е той? — попита Холцман.
— Търговски аташе на посолството. Посланикът му има пълно доверие, госпожа Мастърсън също, аз също.
— Какво, по дяволите, ще правим ние? След като дори не можем…
— Тук сте, агент Холцман — прекъсна го Кастило — поради същата причина, поради която съм изпратен и аз. По нареждане на президента.
— Мога ли да задам един въпрос, господине? — обади се пилотът подполковник, вероятно капитан на самолета.
„Интересно, колко ли време ще му трябва на Юнг, за да съобщи на подполковника, че надутият тип, който раздава заповеди, е нищо и никакъв армейски майор?“
— Да, господине, разбира се.
— Докога ще ви бъде необходим „С–37“?
— Ще мога да ви дам отговор, на сутринта подполковник, след като получа заповедите си. Друг отговор в момента не мога да ви дам.
— Добре. Какви са мерките за сигурност?
— Отрядът с кафяви униформи навън — онези с автоматите — ще охранява „Гълфстрийма“, подполковник. Те са от Националната жандармерия.
— Смятате ли, че това е достатъчно?
