Най-сетне Кенеди успя да запише името на Уестърли.
—
— Няма други, Хауърд, този беше последният.
— До един са от най-добрите следователи.
— Трябва ли да обърна специално внимание на някой от тях?
— Не. Интересува ме основно Юнг. Внимавай с него, Чарли.
— Добре. А ти нали ще разпиташ за господин Лоримър? Веднага щом пристигнеш закъдето си тръгнал.
— Като гледам как вали, Чарли, май никога няма да стигна.
„Това бяха цели две — не, четири — изречения, и не прекъсна.“
— Хауърд, много те харесвам. Ще накарам дъжда да спре.
— Какво?
— Имай ми доверие, Хауърд, след десет минути, най-много петнайсет, ще спре да вали. Вече издадох заповед. Пожелавам ти приятен полет и не забравяй да ми се обадиш.
Той прекъсна и остави мобилния.
— Това пък какво беше? — попита специален агент Шнайдер.
— Не че не се радвам да те видя, но ми се струва, че на жените им отнема повече време да се изкъпят и облекат от мъжете.
— Значи няма да ми кажеш, така ли? — отвърна Бети. — А Джак разговаря с жена си.
— Не ти трябва да знаеш — отвърна Кастило.
Тя вдигна чашата бърбън.
— Ти няма ли да пиеш?
— Ще си сипя чаша вино.
— Значи си решил да се държиш прилично, а?
— Да, госпожо.
— Тази, в кавички стая, прилича на извадена от някой филм — огледа се тя. — И моята не е някоя дупка. А банята е мраморна. Което ме кара да любопитствам как ще платим.
— Ти чакай да видиш гледката — отвърна той, пристъпи до прозореца и откри бутона, с който се дръпваха завесите.
— Много е красиво! — възкликна тя и застана до него. — Пак не ми отговори.
— Когато се върнем във Вашингтон, Агнес — госпожа Форбисън, която оправя тези неща в комплекса „Небраска“ — ще ти покаже как да попълниш формуляр за пътни извън страната. Когато получиш чека, ми го прати.
— Значи имаш намерение да платиш разликата между отпуснатите от Тайните служби пари и цената на това удоволствие, така ли?
— Исках двамата с Джак да сте отделно от ФБР — обясни Кастило. — Това е единственият отговор, който ми хрумва, след като не ме оставяш да помисля.
Отново се звънна.
Този път беше Джак Бритън и двама сервитьори с две колички, отрупани с храна, покрита от куполообразни капаци от неръждаема стомана. Бритън си бе сложил спортно сако, панталони, риза и вратовръзка.
— Нали не искаше да се обличаш специално — подхвърли Кастило.
— Промених си мнението, когато видях стаята. Ти винаги ли си живееш така добре?
— Винаги, когато е възможно. Сипи си нещо за пиене, Джак. Щом сервират, ще ви разкажа какво става.
— Питам от любопитство. Колко струва на вечер?
— Наистина нямам представа — отвърна Кастило.
— Защо ли не се учудвам — обади се Бети и в гласа й се прокрадна сарказъм.
— Нямам представа как е при Тайните служби — отвърна Кастило. — Едва ли хората от охраната на президента ги настаняват по разни мотели на десет преки от президента, за да спестят пари. Ще разбера, щом толкова ви интересува. Нямам намерение да харча собствени пари за нещо, за което съм получил заповеди. Правителството не е в списъка на любимите ми организации, които имат нужда от благотворителност.
Бритън кимна.
— Исках вие двамата да сте отделно от ФБР — каза отново Кастило.
— И ти не си им особено симпатичен — призна Бритън. — Разбрах го по време на полета.
Кастило намери извинение да не продължава този разговор, когато забеляза, че един от сервитьорите отваря бутилка вино.
— Аз ще го отворя — съобщи той на испански. — Ние сами ще си сервираме.
Докато им разкаже какво се бе случило и защо е изпратен в Аржентина и какво се очаква от тях, бяха погълнали обилната вечеря.
Докато си говореха, Кастило реши, че моралната му дилема е решена. Специален агент Шнайдер беше ченге, при това много умно, и в момента ги чакаше работа, така че нямаше време за романтични увлечения и фантазии. Нямаше съмнение, че ако се опита да я сваля, тя ще го отблъсне. Може би щеше да го направи мило и любезно, защото бе свестен човек, но въпреки това щеше да го отблъсне.
Освен това бе два след полунощ.
— Да си лягаме — предложи той. — Ще излезем рано сутринта. Искате ли да закусите тук — може да се сетим за нещо, което сме пропуснали, — или предпочитате да се срещнем долу в ресторанта, да кажем в седем без петнайсет?
— Ако нямаш нищо против — обади се специален агент Шнайдер, — нека да е тук. Много ми се иска да видя гледката на дневна светлина.
— Добре, ще ви чакам в седем без петнайсет — повтори Бритън. — Едвам си стоя на краката.
Той стана и тръгна към вратата. Специален агент Шнайдер го последва. И двамата махнаха за лека нощ, без да кажат и дума.
Три минути след като си тръгнаха, Кастило бе в леглото.
И тогава — нямаше представа колко по-късно — на вратата се позвъни.
„По дяволите! Сигурно сервитьорът иска да прибере проклетата посуда!“
Без сам да знае защо, той грабна „Беретата“ от нощното шкафче и я скри зад гърба си, когато изфуча от спалнята през хола и отвори рязко вратата.
В коридора бе застанала специален агент Шнайдер.
— Изглежда, съм си изпуснала кърпичката някъде тук — заяви тя.
Той не отговори.
— Може ли да вляза?
Чарли отстъпи.
— Мислех, че е сервитьорът — отвърна той.
— И се канеше да го застреляш ли? — попита специален агент Шнайдер.
Той вдигна безпомощно ръце. В едната стискаше „Беретата“.
Тя прекрачи до масата и сипа вино в една от чашите.
— Според мен идеята не е много добра — заяви той.
Тя се приближи до него, подаде му чашата и се усмихна.
— Ето го легендарния Чарли Кастило, по долни гащи, с пистолет в едната ръка и чаша вино в другата. — Тя поклати глава, върна се до масата и сипа втора чаша вино.
Беше още с гръб към него, когато каза:
— Мислих за теб по време на целия полет. И преди съм мислила за теб, но сега, в самолета, не спрях.
Кастило я наблюдаваше как отпива огромна глътка каберне.
— Едно от нещата, за които мислих — продължи тихо тя, — бе как ще се справя със свалката, която ще
