Кастило усети погледите на хората от ДРУ.
— Смятайте, че проблеми няма да има, подполковник.
— Добре. Благодаря ви, господине.
— Няма какво друго да ви кажа. Ще дам на агент Юнг номера на мобилния си телефон, за да се свърже с мен, ако има нещо, но много ви моля, не ме търсете, ако не е важно. На крак съм тази сутрин от шест и половина и ми се иска да си легна.
— Сигурно — подхвърли тихо агент Юнг с многозначителна усмивка.
„Копеле мръсно!“
— Готов ли е списъкът с имената, агент Юнг? — попита Кастило и му се усмихна топло.
(ТРИ)
Започна да вали още по-силно и Кастило си каза, че ако „Гълфстриймът“ бе пристигнал десет минути по-късно, нямаше да може да кацне.
„Къде другаде, освен на «Езейза» можеше да се кацне? И колко гориво му е оставало? Полетът от «Андрюс» е доста дълъг.“
Сержант Роджър Маркъм се намокри целият, докато стигне от беемвето до буса, а и след това докато открие багажа на Бети и Джак в другия бус и го прехвърли в колата.
Докато Бети тичаше към автомобила, вятърът изтръгна чадъра от ръката й, а Кастило се чудеше как изобщо е успяла да го задържи. Беше цялата мокра, когато Кастило и Бритън хукнаха от буса към беемвето. Бритън седна отпред.
„Не съм го избутал. Този път капризният пръст на съдбата ме тласна на задната седалка.
Я престани! Един офицер и джентълмен не се сваля с подчинените си.
За бога, запомни го!“
Майор Кастило се усмихна на специален агент Шнайдер. Тя цялата трепереше.
— Студено ли ти е, Шнайдер? — попита той.
— Замръзвам — призна тя. — Тук да не би да е зима?
— Точно така. Трябваше да ви предупредят. Ето, вземи сакото ми.
„Първото задължение на офицера е да се погрижи за хората си.
А тя е от моите хора. Не го забравяй!“
— Благодаря — отвърна тя.
От летището до „Фор Сийзънс“ пътят бе десет минути. По средата на пътя дъждът отслабна. Когато спряха пред хотела, бе спряло да вали.
Портиерът се появи веднага и се погрижи за багажа.
— Роджър, ти гладен ли си? — попита Кастило.
— Не, гос… Не, не съм.
— Прибирай се и си вземи горещ душ. Утре в седем и половина да си тук.
Сержант Маркъм кимна и се качи обратно в автомобила.
— Много мило — призна Джак Бритън, докато оглеждаше хотела.
— Не искам да хване пневмония — отвърна Кастило и кимна към отдалечаващото се беемве.
— Кой е той? — попита специален агент Шнайдер.
— Пехотинец от охраната на посолството.
— Забелязах подстрижката — призна тя.
— Значи няма с какво да отидем на ресторант…
— Може ли да влизаме? — помоли специален агент Шнайдер. — Тук е студено.
— Извинявай. — Той веднага отвори вратата. Забеляза, че от подгъва на полата й по лъскавия мраморен под капе вода.
Тя се отправи към рецепцията и веднага й подадоха ключа.
— Да се разберем за вечерята — обади се Кастило.
— Полунощ е. Има ли нещо отворено по това време? — прекъсна го Джак Бритън.
— Това е Аржентина. Тук сядат да вечерят в десет — обясни Кастило. — А и в хотела има ресторант.
— Не ми се облича специално, за да отидем в ресторанта — недоволстваше специален агент Шнайдер и майор Кастило веднага си я представи под горещия душ. — Само че умирам от глад.
— Ами обслужване по стаите? — попита Бритън.
— Става. Искате ли?
— Има ли достатъчно място в стаите, за да седнем и тримата да хапнем? — попита специален агент Шнайдер. — Не ми се иска да ям седнала на леглото.
— Моята е достатъчно голяма — отвърна Кастило.
— Значи става — сви рамене Бритън. — Искаш ли да ни поръчаш вечеря, докато вземем по един душ? Никой от нас не знае испански.
— Какво ви се яде?
— Все едно какво, стига да е топло и придружено с двоен „Джак Даниълс“.
Специален агент Шнайдер се разсмя и влезе в асансьора.
— Направи ги два — отвърна тя и подаде сакото на Кастило.
Майор Кастило забеляза, че без якето мократа рокля прилепва към тялото й като втора кожа. Извърна очи.
— Аз съм в 1500 — каза той, докато слизаха от асансьора. — В края на коридора. Ще поръчам вечеря.
Асансьорът го накара да си спомни за Хауърд Кенеди.
„По дяволите, не му пуснах имената.“ Бръкна в джоба на сакото за листа, който бе написал Юнг. Беше целият мокър, но се четеше.
Внимателно остави мокрия лист на стъклената масичка за кафе в хола, след това влезе в спалнята и се съблече.
Четирите години в „Уест Пойнт“, час 202 — „Лична хигиена“, или как да вземеш душ за нула време — си казаха думата. Пет минути по-късно се бе изкъпал и преоблякъл в нов панталон и риза.
Първо позвъни на обслужване по стаите и поръча вечеря плюс бутилка „Джак Даниълс“, а след като размисли, поръча и бутилка „Феймъс Граус“ и две бутилки каберне совиньон „Сенетин“. На обяда с посланик Силвио двамата пиха същото вино и както посланикът каза, то бе наистина превъзходно.
След това се обади на пиколото и му каза, че костюмът му е мокър и на всяка цена трябва да е сух и изгладен до шест и половина сутринта. Пиколото отвърна, че няма проблем, което накара Кастило да реши, че услугата сигурно ще струва поне колкото самия костюм, купен от „Брукс Брадърс“, когато имаше намаление от трийсет процента.
Най-сетне се отпусна на канапето и набра номера на Кенеди.
Едва се чуваха. Кенеди се оплака, че толкова противен дъжд не е виждал през целия си живот. Очевидно бурята се бе преместила на двайсет и пет километра и в момента вилнееше над международното летище „Министро Пистарини де Езейза“ и пречеше на яснотата на връзката.
Бе стигнал до последното име от списъка агенти на ФБР — наложи се да му ги казва по букви, понякога дори повтаряше — когато на вратата се звънна.
Когато отвори, специален агент Шнайдер, жена, която бе изпратена от пиколото и мъж облечен като барман, с количка, натоварена с уиски, вино и чаши, чакаха в коридора.
Специален агент Шнайдер беше с дънки и пуловер. Косата й бе още влажна.
Той ги покани да влязат.
— Сипи си нещо за пиене — предложи й той. — Храната ще пристигне всеки момент.
Подписа сметката за напитките, след това даде знак на жената да влезе в спалнята и посочи прогизналия костюм.
В същото време диктуваше на Хауърд Кенеди името на Даниел Т. Уестърли по букви поне за трети или четвърти път и едва откъсваше очи от изпънатия пуловер и дънки на специален агент Шнайдер. Тя не беше гримирана, не си бе сложила дори червило и Кастило реши, че и така изглежда чудесно.
