започне с мен мъжът, известен в Тайните служби с кодово име дон Жуан.
— Не бих посмял да започна да те свалям — отвърна насмешливо Кастило. — Не само че брат ти ще ми потроши краката…
— Ще ме оставиш ли да довърша, Чарли? — прекъсна го рязко тя.
— Извинявай.
— Трябваше много да внимавам, за да не те обидя — което никак не бих искала да направя — нито пък да те ядосам, защото мъжкото ти его може да се скапе, след това да направиш някоя простотия, заради която да ме разкарат от Тайните служби. Само че засега работата в Тайните служби ми допада и когато приех да постъпя, изгорих всички мостове с полицейското управление във Филаделфия.
— Господи, не бих…
— По дяволите, Чарли, няма ли да ме оставиш да довърша?
Тя се врътна гневно към него. Той кимна и Бети отново му обърна гръб.
Отпи нова глътка каберне, поклати глава и продължи:
— А така стана, че ти не започна да ме сваляш, и първоначалната ми реакция беше „Слава богу!“, а след това осъзнах, че се държиш като зрял отговорен човек, който никога не би тръгнал да сваля своя подчинена. — Затова си казах, още по-добре. Той няма намерение да те сваля, така че всичко е наред. Спокойно. — След това, когато си тръгнах от стаята ти, те оставих седнал на масата и ми се стори най- самотният човек на този свят. После си легнах и стигнах до истината.
— И каква е тя? — попита тихо той.
— Че единственото ми желание бе да се върна при теб.
Тя извърна глава към него.
Той нито помръдна, нито каза нещо.
— Което бе доста глупаво от моя страна — реши тя. — Извинявай.
Обърна се и тръгна с бърза крачка към вратата. Той я стисна за ръката. Тя се опита да се отскубне, ала не успя.
— Какво? — попита Бети.
— Не си ми излизала от ума за повече от трийсет последователни минути, откакто се видяхме за последен път във Филаделфия.
Тя се обърна към него и го погледна в очите.
— Господи, Чарли!
— Господи! — възкликна президентски агент Кастило към специален агент Шнайдер.
Тъкмо се бе отпуснал по гръб, дишаше тежко и бе покрил очите си с ръка.
— О, да — въздъхна Бети. След миг се намести така, че да отпусне глава на гърдите му.
Той я прегърна и нежно погали гърба й с върховете на пръстите си.
— Какво ще стане сега? — попита Чарли. — Брат ти ще дойде, за да ми счупи краката ли?
— Няма да му е особено трудно да ни открие — заяви Бети. — Оставихме пътечка от дрехи.
Той се разсмя.
— За какво мислиш, Чарли? „Открай време знаех, че тя е лесна работа.“
— Много по-лошо. Мисля — не, не исках да кажа това — знам със сигурност, че съм влюбен в теб.
— Не си длъжен да ми казваш подобни неща.
— „Ще познаеш истината и тя ще те освободи.“ — цитира Кастило. — Мисля, че го е казал Джон Ленън.
Тя щипна зърното му.
— Това е от Библията — разсмя се тя.
— И какво?
— И какво какво?
— Не ми отговаряш. С други думи, ще отвърнеш ли на чувствата ми? Поне малко? Или никак?
Тя вдигна глава и го погледна.
— Господи, нима не забелязваш? — попита тя. — Искаш да го чуеш, така ли?
Той кимна.
— Добре. Обичам те. Май го разбрах още когато влязох в „Борба с тероризма“ и видях онзи тип, който в бар „Уоруик“ беше решил, че съм шантава, и сърцето ми се разлудува.
— Господи!
(ЧЕТИРИ)
„Буенос Айрес Хералд“
„Азопардо“ 455
Буенос Айрес, Аржентина
03:27, 24 юли 2005
Точно в този час, въпреки че никой от двамата не се интересуваше особено колко точно е часът или денят, тъкмо когато Чарли привлече Бети върху себе си, малък бял ван фиат потегли от товарната рампа на редакцията на вестник „Буенос Айрес Хералд“ в центъра на Буенос Айрес.
Стигна до сградата на Товари „Аустрал“ на летище „Хорхе Нюбъри“, където шофьорът предаде приблизително шестстотин броя от „Хералд“, още толкова топли от печатницата, че мастилото не бе напълно изсъхнало.
Вестниците бяха разделени на шестнайсет пакета, всеки предназначен за определен адрес. Повечето пакети съдържаха по петдесет броя, но някои от тях бяха с по-малко — три от тях бяха само с по пет броя.
Хората от „Аустрал“ ги прибраха в три огромни сини пластмасови контейнера, а след това натовариха контейнерите в багажното. Всички пратки щяха да се озоват на борда на полет „622“. Контейнерите бяха последни, което означаваше, че ще бъдат свалени първи. Полет „622“ тръгваше от „Хорхе Нюбъри“ в 07:05 и кацаше в Монтевидео двайсет и пет минути по-късно. Сините пластмасови контейнери щяха да бъдат разтоварени първи и предадени на представителя на „Хералд“, който да уреди по-нататъшното им изпращане.
Двеста броя щеше да натовари в колата си. Те бяха предвидени за Монтевидео (150 броя) и за Караско, предградие, през което минаваше на път към центъра.
Останалите отнасяше на автобусния терминал на летището и там ги разпределяха в зависимост от адреса. Пакетът за дестинация 9 щеше да бъде качен на първия автобус за „Сан Карлос“, Малдонадо и за „Пунта дел Есте“, баровския крайбрежен курорт на Атлантическия океан. Пакетите за дестинация 8 щяха да се озоват в Триента и Трес, Мело и Хагуарао. Автобусът по маршрут 5 щеше да достави вестниците в Канелонес, Флорида, а след това да продължи към Такуарембо, където да остави последния пакет. В него имаше само три броя от Хералд.
Управителят на автостанция Такуарембо — беше му платено за целта — щеше да позвъни на управителя на далечно имение, за да му съобщи, че „Хералд“ е пристигнал. Понякога не доставяха вестника — какво ли не се случваше — и звънеше на управителя на имението, за да го уведоми, че вестникът е дошъл или че не е пристигнал, за да спести на човека безкрайното пътуване по неасфалтирания път.
Всичко това, разбира се, отнемаше време, така че вестникът се озоваваше в „Шангри-Ла“ чак в три следобед и минаваше почти половин час преди
Жан-Пол Лоримър седеше в леглото си, четеше заглавията на първа страница обзет от ужас, когато прошепна:
—
Заглавието на първа страница гласеше: „АМЕРИКАНСКИ ДИПЛОМАТ УБИТ НА ПРИСТАНИЩЕТО“, а отдолу бе снимката на покойния Дж. Уинслоу Мастърсън.
Лоримър, разбира се, се стресна и притесни отначало. Все пак Джак му бе зет и на нещастната Бетси
