Джейк Торине от Военновъздушните сили на САЩ настоява да му отдели момент от безценното си време.
Кастило се надигна от стола си през смях. В същия момент забеляза изражението на специален агент Шнайдер, което ясно показваше, че не намира нищо смешно.
Полковник Торине, висок слаб мъж в спортно сако и панталони, нахлу в хола и видя насядалите около масата.
— Олеле! — възкликна той. — Извинявай, Чарли. Не знаех, че има хора.
— Добро утро, господине — поздрави Чарли. — Трябваше да се свържа с вас още снощи.
— Нищо подобно. Беше тъкмо обратното. Аз трябваше
— Супер! — започна Чарли.
Торине го накара да млъкне, като вдигна длан, и продължи:
— Пристигам тук и се оказа, че никой в хотела не е чувал за теб. Стоя си във фоайето и се чудя защо ли аташето ме е пратил в грешен хотел, след това решавам, че има два „Фор Сийзън“ и съм попаднал в който не трябва, затова се връщам на рецепцията и питам онзи тип къде е другият.
Кастило се разсмя.
— В този момент си спомних втората ви самоличност, хер Госингер, и най-накрая се добрах до вас.
Кастило разбра по изражението на Бети, Джак Бритън и Роджър Маркъм, че нямат представа какво става.
— Приятели, понякога използвам името Госингер, когато работя — обясни той. — Под това име съм регистриран тук.
Бритън, който бе работил години наред под прикритие, използвайки името Али Абид ар-Разик, кимна с разбиране. На Роджър Маркъм му личеше, че е силно впечатлен.
„Боже, това е истински шпионин с втора самоличност!“
— Полковник — каза Кастило, — помниш ли ченгетата от Филаделфия, които съобщиха на разузнаването, че собственикът на „727“ бил продал друг самолет на Коста Рика?
— Разбира се.
— Ето ги — посочи ги Чарли.
— Не — възкликна Бритън. — Тя съобрази всичко. Бети върза нещата. Аз нямам нищо общо с цялата работа.
— Бети Шнайдер и Джак Бритън, вече от Тайните служби — продължи Кастило. — Това е полковник Джейк Торине, който върна „727“ от Коста Рика.
Подадоха си ръце.
— Не, още не съм закусвал и да, благодаря, ще похапна с вас — заяви Торине.
— Не знам дали е още топла закуската — отвърна Кастило и вдигна капака, под който бяха все още димящите бъркани яйца.
— Достатъчно топли са — реши Торине и седна.
Пресипа яйца в чинията си.
— Какво става, Чарли? — попита Торине.
Кастило му подаде „Буенос Айрес Хералд“.
— Днешен е. Почти всичко е точно. Ще ти кажа кое не е.
Торине взе вестника и зачете.
Клатеше глава, докато поглъщаше последната хапка. След това върна вестника на Кастило.
— Има и уводна статия — обясни Кастило. — Кръстили са я „СРАМ ЗА НАЦИЯТА“.
— Трябва ли да се срамуват? — попита Торине.
— Смутени, да — отвърна Чарли. — Съпругата на дипломат е отвлечена, а след това някой гръмва дипломата. Подобно нещо не би трябвало да се случва в цивилизована държава. Не сме в Конго. „Срам“ обаче е малко силна дума. Истината е, че те се задействаха на пълни обороти от мига, в който се случи.
— Според нас похитителите на госпожа Мастърсън са се свързали с него, уредили са си среща, той се е измъкнал от къщата и е отишъл на уговореното място. Там са го застреляли.
— Къщата не е ли била под наблюдение? — попита Торине, неспособен да повярва.
— Имало е и ченгета, и агенти от ДРУ — нали знаеш какво е ДРУ?
Торине кимна.
— Значи освен ченгетата и агентите на ДРУ отпред е стояла кола с двама други агенти, но въпреки това в два сутринта Мастърсън е успял да се изплъзне от агента на ЦРУ Пол Сиено и на полковник Алфредо Мунц, самия шеф на ДРУ.
— Мислиш, че Мастърсън е отишъл да плати откупа и нещо се е объркало, така ли?
— Просто не знам. Знам само, че Алекс Дарби, шефът за ЦРУ тук, който е свестен човек, познаваме се от Афганистан; прикритието му е търговски аташе, та той казва, че Сиено е най-добрият от хората му, а Мунц положи всички усилия, за да е сигурен, че подобно нещо няма да се случи. А то все пак се случи. Да не забравя да ти кажа, че Мастърсън беше най-добрият приятел на Дарби.
— Господи, какво става тук?
— Много ми се ще да знаех — отвърна Кастило. — И още нещо, полковник. Тези мръсници са стиснали госпожа Мастърсън за гушата — или са я заплашили да убият децата й, или нещо друго — но тя не е на себе си от страх.
— Това е ясно.
— Обградена е от охраната на посолството плюс хора на ЦРУ, на Тайните служби и на ДРУ и човек си казва, че би трябвало да се чувства спокойна, поне дотолкова, че да опише похитителите — обясняваше Кастило. — Ако все пак й повярваме, а никой не й вярва, излиза, че не е видяла нищо. Тъкмо затова повиках Бети — „една от причините“ — за да се опита да се сближи с нея и да измъкне нещо.
Очевидно мислите на специален агент Шнайдер също бяха стигнали до „една от причините“. Кастило усети крака й по прасеца си и когато я погледна, по устните й играеше усмивка, а в очите й блестяха весели пламъчета.
— Въпросът, който ме мъчи, още откакто разбрах какво е станало, е дали не е дело на терористи — призна Торине.
— Ако ставаше въпрос за убийството на Мастърсън, да. Само че ако бяха терористи, само след час щяха да се похвалят какво са направили. Освен това едва ли биха пропуснали възможността да убият госпожа Мастърсън.
Торине кимна одобрително.
— И сега какво? — попита той.
— Ще я изкараме с децата от Аржентина веднага щом е възможно. Нали знаеш военновъздушната база „Кислър“?
— Разбира се. Защо?
— Госпожа Мастърсън иска да го погребе в Мисисипи. Той е от там. От крайбрежието.
— Генерал Нейлър ми каза, че президентът иска господин Мастърсън да бъде погребан в „Арлингтън“.
— Тя е тази, която решава, нали?
— Очевидно. Според теб кога ще бъде готова за заминаване?
— Мисля —
— Аташето по отбраната ми каза, че аржентинците искали да сложат ковчега в катедрала „Метрополитана“ за поклонение — обясни Торине. — Това пък защо?
— Не знаех — призна Кастило. — И нямах представа, че има подобно предложение.
— Това е националната им катедрала — намеси се сержант Роджър Маркъм. — Недалече е от Каза
