Росада, което е нещо като Белия дом. С тази разлика, че тук е розов. Говоря за Каза Росада. Катедралата прилича на Партенона. Сигурно е изглеждал така, преди да падне. Мисля, че е от мрамор.
— Добре че са пехотинците, за да ни спасят — обади се Кастило. — Разказвай, Роджър.
— Ами това е най-великата им църква. Сан Мартин — генералът, дето му казват
— Много интересно — кимна полковник Торине, едва сдържайки усмивката си.
— Пазят гробницата вътре, както ние пазим Незнайния войн, по двайсет и четири часа, седем дни в седмицата. Щом искат да положат господин Мастърсън вътре, да знаете, че е голяма чест.
— Прав си, Роджър. Разбирам защо искат да го направят, но не ми е ясно как ще го приеме госпожа Мастърсън, да не говорим, че моите заповеди са да изведа нея и децата час по-скоро от страната.
Погледна Торине.
— Сега отиваме в болницата, за да я запознаем с Бети и Джак. Вече ви казах, че е уплашена. Може да е от полза, ако дойдеш, стига да искаш. Ще я питаш кога иска да пътувате, просто така ще й олекне.
— Разбира се, Чарли — съгласи се Торине. — Няма нужда да ме молиш за каквото и да е. На генерал Нейлър не му беше особено приятно, но ясно изтъкна, че ти водиш операцията.
— Звъни мобилен — обади се Бети.
Кастило опипа дрехите си и си спомни, че неговият е останал в спалнята. Скочи и отиде да го вземе. Оказа се, че не е толкова лесно, защото мобилният се оказа в джоба на боксерките, с които беше, когато Бети се върна, за да потърси изгубената си кърпичка, и бе подритнат по невнимание, когато Джак Бритън звънна тази сутрин.
Когато се наведе, за да го вземе, той попадна на сутиена и бикините на Бети.
„Значи, когато е излязла оттук, е била без бельо под дънките и пуловера!“
Неканени образи нахлуха в главата му.
„Какво, по дяволите, ти става? Обади се, глупако!“
Докато извади телефона от джоба на боксерките, той бе спрял.
На екрана бе изписан номер. Той натисна копчето за пропуснати обаждания, след това набра.
— Силвия Грунблат.
„Връзки с обществеността на посолството. Тя пък какво иска?“
— К. Г. Кастило, госпожо Грунблат. Опитвахте се да се свържете с мен.
— Къде си, по дяволите?
„Не че ти влиза в работата, но…“
— Във „Фор Сийзънс“.
— Според тях, не е регистриран никакъв Кастило. Какво става?
— Откъде намерихте номера на мобилния?
— Посланик Силвио ми го даде.
— Какво мога да направя за вас, госпожо Грунблат?
— Вече сме на нов етап. Пресата те е погнала. Някой тук има прекалено голяма уста.
— Как така?
— Някакъв тип от „Ню Йорк Таймс“ иска да разбере кой е президентският агент, изпратен тук. Същите въпроси задават Си Ен Ен, АП и „Ла Насион“. Какво да им кажа?
— Че нямате никаква представа за какво става дума.
— Няма да ми повярват и няма да им стане никак приятно.
— Посланик Силвио ми каза, че сте изключителна в отношенията си с медиите. Все ще измислите нещо.
— Вече чувам какво ми казват — оплака се тя. — „Да не би да се опитваш да ми кажеш, Силвия, че източникът ми лъже?“
— На което ще отговорите: „Не мога да отговарям за сведения, получени от неназовани източници. Мога да кажа единствено онова, което на мен ми е казано.“
— На което те ще отговорят: „Стига простотии, Силвия“ или нещо подобно.
— Силвия, много съжалявам, но чудесните ти отношения с пресата ще претърпят дребна оперативна намеса.
— Точно от това се страхувах — въздъхна тя. — Посланикът каза да постъпя, както ти прецениш.
— Не искам нито името ми, нито снимката ми, нито думите „президентски агент“ във вестниците или по телевизията.
— Добре, разбрах. Искам да те предупредя, че ще ровят, за да разберат кой си. Тъй като няма — с едно изключение — нищо ново по случая, ти — президентският агент — си новината на деня.
— Какво е изключението?
— Ако посланикът убеди госпожа Мастърсън да се съгласи — още не я е питал, — аржентинците искат да сложат Великия кръст на Освободителя върху ковчега на Джак, който ще бъде положен в катедрала „Метрополитана“. Ако тя се съгласи — а тя може и да не откаже; ако аз бях на нейно място, щях да пратя аржентинците по дяволите, — това ще бъде невероятно зрелище. Пресата — особено телевизията — обожава зрелища и така интересът към теб ще позамре.
— Тъкмо тръгвах към Немската болница — обясни Кастило.
— Познаваш ли някой от ДРУ, който може да те вкара през задния вход? Иначе се приготви звездата ти да грейне.
— Те откъде знаят как изглеждам?
— Изтеклата информация за президентския агент се знае от всички агенции. Което ме навежда на мисълта, че някой е спуснал и описание.
— Имаш ли някаква представа кой си е дал целия този труд?
— Ако можех да се обзаложа, щях да трупна цяла пачка върху пазителите на реда с евтините костюмчета…
„Точно така — помисли си Кастило — а пък аз съм готов да се обзаложа, че името на мръсника е Юнг.“
— Не мога да ти кажа нищо по-точно. Ако се добера до името, да ти го кажа ли?
— Много държа да го науча.
— Надявах се да е така.
— Защо?
— Защото въображението ми изневери, след като си представих как кастрирам гадта мръсна, а пък съм сигурна, че ти ще измислиш нещо доста по-екзотично и болезнено.
— Няма проблем.
— Ще се чуем, господин Х.
— Благодаря, Силвия.
Кастило пъхна мобилния в джоба на панталоните си и в същия момент той звънна отново.
„Сега пък какво се сети тази жена?“
— Кажи, Силвия?
— Всъщност обажда се Хуан Силвио.
— Добро утро, господине.
— Преди да подхвана темата, предполагам, че госпожа Грунблат вече се е свързала с теб.
— Да, господине. Току-що прекъснахме разговора.
— Сигурно ти е казала, че е изтекла информация?
— Да, господине.
— Много съжалявам. Иска ми се да разбера кой го е направил.
— И на мен ми се иска.
— Силвия каза ли ти, че аржентинското правителство иска да почете господин Мастърсън, като го положат в катедралата и посмъртно го наградят с Великия кръст на Освободителя?
— Да, господине.
— Нямам право да се съглася или да откажа, без преди това да съм се посъветвал с теб и с госпожа
