Мастърсън. Мисля, че двамата трябва да поговорим, преди да повдигна въпроса пред нея.
— Господине, тъкмо се канех да тръгна към болницата. Исках да запозная госпожа Мастърсън със специален агент Шнайдер. Тя е жената, която помолих да изпратят. Освен това при мен е и полковник Торине, който е докарал „С–17“. Мислех, че той ще успее да убеди госпожа Мастърсън да сподели с него намеренията си за пътуването. Което повдига още един въпрос, господине. Полковник Торине ме уведоми, не президентът искал да погребат господин Мастърсън в „Арлингтън“, а…
— Което означава, че се налага да поговорим час по-скоро, при това не по телефона.
— На ваше разположение съм, господине.
— След като и двамата ще ходим в болницата, защо да не се видим там. Все ще намерим къде да поговорим.
— Определете времето и мястото, господине.
— В болницата, след трийсет-трийсет и пет минути. Ще успееш ли?
— Ще се видим там, господине.
— Благодаря ти.
Кастило затвори, погледна мобилния и натисна копче за автоматично набиране.
—
— Алфредо?
—
— Алфредо, обажда се Карл. Трябва да те помоля за услуга.
— Стига да мога, Карл.
— Тръгвам към Немската болница. Някой от американското посолство не само че е решил, че тук е изпратен агент от Белия дом, ами е пуснал на пресата слуха, че аз съм този агент.
— За хер Госингер ли говориш?
— По-скоро за Кастило. Както и да е, доколкото разбрах, болницата е превзета от пресата…
— В такъв случай, приятелю, съветвам те да не се мяркаш в болницата.
— Трябва да се видя с госпожа Мастърсън, а имам среща и с посланика там.
Последва кратко колебание.
— Нали си във „Фор Сийзънс“?
— Да.
— Имаш ли автомобил на посолството?
— Имам.
— Държа една кола в подземния гараж.
— И колата на посолството е там.
— Чудесно. Върви в гаража и се качи в колата си. Моят човек ще ти се представи. Последвай го до болницата. Ще уредя да те вкарат през служебния вход.
— Много ти благодаря.
— Когато приключиш с госпожа Мастърсън — предполагам, си чул за катедралата и награждаването?
— Не съм сигурен, че госпожа Мастърсън ще се съгласи. Това е една от причините да искам да се видя с нея.
— А ще ми кажеш ли какви са другите?
— Искам да я запозная с колежката, която повиках от Вашингтон, и да се разберем за пътуването. Ако ще си там, искам да те запозная и с другия агент от Тайните служби.
— Значи след малко ще се видим.
— Ти в болницата ли си?
— Реших, че вашата охрана ще иска да разбере какви са намеренията ни за осигуряване на безопасността на хората в катедралата.
— И аз бих искал да разбера. Освен това искам да огледам мястото.
— Значи ще се видим там.
„Това какво трябваше да означава? «Как ли пък не?» Или може би: «Не съм много сигурен.»“
— Благодаря ти, Алфредо.
(ТРИ)
Немска болница
„Авенида Пуейредон“
Буенос Айрес, Аржентина
09:30, 24 юли 2005
Беемвето на посолството бе претъпкано. Полковник Торине се качи отпред, защото краката му бяха прекалено дълги. Специален агент Шнайдер седна по средата отзад, притисната между Кастило и Бритън.
Дясното бедро на специален агент Шнайдер се отриваше в бедрото на Кастило, но той усещаше по- осезаемо нещо твърдо и остро да притиска долната част на ребрата му. Издържа на неудобството и прецени, че ако каже: „Шнайдер, «Глокът» ти ме притиска в ребрата“, не само ще накара останалите да избухнат в смях, но ще накара Бети да се отдръпне и така нямаше да усеща бедрото й.
Колата на ДРУ — пежо с двама яки агенти — пое по различен път, след като потеглиха от „Фор Сийзънс“, и зави по „Авенида Пуейредон“ две пресечки преди Немската болница. Докато я следваха, Кастило забеляза, че и улицата, и тротоарът около болницата са задръстени от ванове на различни телевизионни канали със сателитни чинии на покривите, заобиколени от журналисти с микрофони и оператори с камери.
Колата на ДРУ ги отведе в подземния паркинг на болницата, минаха през врата, която се отвори, щом наближиха, и се затвори в момента, в който влязоха.
Войници от националната жандармерия, които охраняваха асансьора, ги пропуснаха с очевидно нежелание, едва след като агентите на ДРУ гарантираха за тях.
Коридорът пред стаята на госпожа Мастърсън бе пълен с униформени и цивилни охранители — и аржентинци, и американци, — а покрай стените бяха оставени цветни венци и пана. Два от тях — по един от двете страни на вратата — бяха огромни.
— Господин Сантини вътре ли е? — обърна се Кастило към един от американците. Не знаеше името му, но го помнеше от брейнсторминга.
— Да, господине.
— Бихте ли му казали, че съм тук, ако обичате?
Мъжът влезе в стаята и Кастило се приведе към огромния венец, за да прочете картичката.
„Интересно, проверил ли е някой дали тези цветя няма да гръмнат?
Разбира се, че са проверили. Мунц не би допуснал да се озоват в сградата, още по-малко на етажа, без някой да ги провери.“
Картичката беше впечатляваща. На нея се виждаше златният герб на Република Аржентина, а отдолу бе написано името на президента.
Картичката бе надписана на ръка.
Най-искрени съболезнования за загубата ви. Моля се за бързото ви възстановяване.
Тъкмо когато Сантини излезе, Чарли оглеждаше картичката на втория венец. На нея бе златният печат на външния министър, който също изказваше съболезнования и обещаваше, че ще се моли.
„Има ли някакво послание във факта, че са оставени пред вратата, вместо вътре?“
— Добро утро — поздрави Сантини и чак тогава забеляза полковник Торине, Джак Бритън и Бети Шнайдер.
— Това е полковник Торине, който докара „С–17“ — представи го Кастило. — А това са специален агент Бритън и специален агент Шнайдер.
