Сантини се усмихна на Бети Шнайдер.
— Наистина ли сте забили четиринайсет куршума в лицето на лошия? — попита той.
— Тринайсет — отвърна Бети. — Един беше влязъл в ухото.
— Джоуел Исаксън ви е голям почитател — призна Сантини. — Сам ми го каза. Когато тази работа приключи, ще ви поискаме за охраната на президента.
„Когато тази работа приключи, Тони, специален агент Шнайдер ще се откаже от целия този цирк и ще живее с мен в къща с рози отпред.
Може и в някоя ферма в Мидланд.
Интересно, яздила ли е някога?“
Сантини стисна ръцете на Бритън и Торине, след това огледа коридора и ги подкани.
— Елате. Дадоха ми стая. Посланикът те чака.
Кастило се запита дали стаята е проверена и изви вежда към Сантини. След като изрече само с устни „Проверена?“, Сантини мигна бавно един-единствен път и кимна едва забележимо.
— Вие сигурно сте госпожица Шнайдер — подаде ръка усмихнатият посланик Силвио.
— Да, господине.
— Много се радвам, че сте тук. На госпожа Мастърсън сигурно ще й стане приятно да види женско лице сред морето от мъже.
— Да се надяваме, господине — отвърна Бети.
— Най-добре всички да чуете следното — започна Силвио. — Разкъсвам се между задълженията и отговорностите на дипломат и личните си чувства. Аржентинците упорито настояват да положат ковчега на господин Мастърсън в катедрала „Метрополитана“ и да му присъдят медал — Великият кръст на Освободителя. Официално съм искрено поласкан. Лично — не, защото познавах Джак достатъчно добре и знаех, че ще избухне: „Медал ли? Защо? Задето съм се оставил да ме застрелят ли?“ Иска ми се да не им беше хрумвала подобна идея. Освен това нямам желание да излагам госпожа Мастърсън и децата на опасност.
— Полковник Мунц ме увери, господине — обади се Сантини, — че охраната на катедралата ще бъде като за президента, ако не и по-добра. Освен това го попитах кога за последен път някой се е опитвал да застреля президента, и тогава осъзнах, че след като икономиката на страната е толкова изпаднала, сигурно заплахата е голяма. Накратко казано, господине, не намерих слабо място в плановете на Мунц. Освен това аз ще бъда с нея, ще ни придружава и специален агент Шнайдер и още куп други хора.
— А правителството ще бъде — това е напълно разбираемо — силно притеснено, ако им кажа направо: „Благодаря ви много, но няма да стане“ — заяви Силвио и погледна Кастило. — Чарли?
— Господине, не трябва ли тя да реши? — попита Кастило. — Ако не иска да отиде в катедралата, можем да кажем самата истина, че е съсипана от скръб. Аржентинците ще го разберат.
— Искаш да кажеш, да ги оставим да положат ковчега, а госпожа Мастърсън да не присъства на посмъртното награждаване?
— Да, господине.
— Идеята не е за изпускане.
— Господине, иска ми се да изведа семейство Мастърсън от страната час по-скоро. Кога ще има възможност тя да тръгне?
— Когато поиска — отвърна Сантини. — Тази сутрин й направиха ново изследване. Чиста е.
— Аржентинците кога искат да започнат целия цирк? — попита Кастило.
— Искат още днес следобед да преместят тялото в катедралата — обясни Силвио. — След това от шест до десет довечера ще бъде отворено за поклонение и от осем до десет утре сутринта. Ще поставят гвардейци и аз помолих пехотинците да са готови също да застанат на пост. Церемонията е предвидена за десет, ще започне с меса, отслужена от папския нунций. Добре че Джак е бил католик.
— А не баптист от Юга — отбеляза Сантини. — Не исках да бъда груб.
— Ако Джак беше баптист, евреин или мормон — отвърна посланикът, — тогава сигурно щеше да има проблем.
— Как е охраната на къщата й? — попита Кастило.
— Минах призори — обясни Сантини. — Според мен всичко бе наред.
— Ако тя тръгне от болницата след, да кажем, час, колко време ще бъде необходимо, за да й се осигури надеждна охрана до дома й.
— Мунц каза, че му трябвали трийсет минути. Хората му са в готовност.
— Охраната надеждна ли е? — попита посланик Силвио.
— Напълно, господине — сподели Сантини. — Ще тръгнат на три лъча. Във всеки водещият автомобил ще бъде осигурен от Националната жандармерия, последван от кола на федералната полиция, последван от две бронирани коли на посолството с черни стъкла, последвани от друг автомобил на федералната полиция, линейка и накрая кола на жандармерията. Ще пътуват до дома й в „Сан Исидро“ по три различни маршрута. В колите на посолството ще има охрана. Госпожа Мастърсън ще бъде в една от тях.
— В коя? — попита Кастило.
— Ще реша, преди да тръгнем от болницата — обясни Сантини.
Кастило тъкмо си бе помислил: „Трите лъча са хитра маневра; добре че Сантини знае как стават тези работи“, когато посланикът попита:
— Добре ли ти се струва, Чарли?
В същия момент той осъзна нещо. „Мили боже, Сантини може и да е върхът, но отговорността си остава моя.“
— Според мен всичко е наред, господине — кимна Кастило.
— Да вървим да разберем какво мисли госпожа Мастърсън по въпроса — предложи посланик Силвио. — Както Чарли каза, тя решава.
„Не — помисли си Кастило — Не решава тя. Аз решавам. Не само че отговарям за безопасността й, ами имам властта да наредя: «Не си въобразявайте, че ще я изложим отново на риск. Пет пари не давам дали аржентинците ще недоволстват или не.»“
Ролетките в стаята на госпожа Мастърсън бяха спуснати. Флуоресцентната светлина блестеше ослепително.
Тя бе седнала на един фотьойл, облечена в халат. Пепелникът на малката масичка до нея бе пълен с угарки. Повечето бяха дълги, сякаш бе дръпнала няколко пъти и бе угасила цигарата.
— Добро утро, Бетси — поздрави посланик Силвио, взе пълния пепелник и го подаде на човек от охраната, без да нарежда да се донесе нов. — Как си?
— Как мислите, че съм, господин посланик? — попита саркастично тя.
— Нали ми казваше Хуан, Бетси — продължи Силвио. — Помниш ли господин Кастило? Запознахте се вчера.
— Добро утро — поздрави Кастило.
Тя кимна едва забележимо с глава и направи опит да се усмихне.
„Вчера имаше болнав вид. Днес е изпълнена с горчивина. И е много предпазлива. Сигурно предпочита да не бях идвал. Какво, по дяволите, крие?“
— Госпожо Мастърсън — започна Кастило, — това е специален агент Шнайдер от Тайните служби. Ако не възразявате, тя ще остане с вас и децата.
— Здравейте. — Госпожа Мастърсън вдигна глава с искрена усмивка. Подаде ръка.
— Много съжалявам за съпруга ви, госпожо Мастърсън — каза агент Шнайдер.
— Благодаря ви. Ще се обидите ли, ако… Как да ви наричам?
— Бети, госпожо.
— Ще се обидиш ли, Бети, ако ти кажа, че не приличаш на агент от Тайните служби?
— Ни най-малко.
Бетси Мастърсън се обърна към Силвио.
— Чух един от лекарите да казва на сестрата — сигурно са решили, че не говоря испански — нещо за церемония в катедрала „Метрополитана“. Каква е тази церемония?
